Читать «Гай-джин (Част III)» онлайн - страница 379

Хиноде се поклони в благодарност за похвалата.

— И ти си хубав и се радвам, че си щастлив с мен.

— Винаги.

Но това не беше вярно. Той често се разяряваше и изхвръкваше навън. Вечният проблем: някаква случайна забележка, която довеждаше до молби, до подигравки, до настоявания, до просия и накрая завършваше с крясъци: „Запали лампата, с теб сме любовници и няма защо да стоим на тъмно. Освен че сме любовници, сме и приятели. Обвързан съм с теб завинаги. Завинаги! Обичам те, дори не можеш да си представиш колко те обичам — откъде ли ще знаеш. И все те моля, моля и моля, а ти само си седиш там…“

В замяна чуваше търпеливия жалостив отговор. С глава, сведена до пода, и с тих глас, със или без сълзи в очите, Хиноде произнасяше категорично:

— Моля да ме извиниш, но ти прие, толкова съжалявам, но ти се съгласи.

Тя отново си изпи чашата, страните й поруменяха още по-силно, пак си сипа с несигурни пръсти. Разля една капка.

— Ох, толкова съжалявам. — Напълни неговата и своята чаша и ги гаврътнаха бързо. Бе пийнала и това я правеше още по-съблазнителна. — О, много е хубаво, много, много хубаво, нали, Фурансу-сан?

Дългите й пръсти със съвършени нокти разклатиха шишето и установиха, че е празно. Хиноде незабавно се изправи гъвкаво, а дългото й кимоно се влачеше по пода и тя сякаш се плъзна към мангала, където други шишета се топлеха в къкрещата вода. След това се пресегна към една поличка от външната страна на прозореца, където се намираше изстуденото за него саке. Отвън мигновено нахлу вятър и донесе някаква неочаквана миризма: мирис на барут, съвсем слаб, но до болка познат.

— Това пък какво е? — запита Андре на френски.

Хиноде се стресна.

Затвори прозореца и странният полъх изчезна.

— Нищо, стори ми се, че… — Тази вечер всичко в нея го възбуждаше. — Нищо, седни, моля те. Тук.

Хиноде покорно се настани до него, без да иска, го блъсна и се изкикоти. Отново наля с неуверена ръка. Развеселен, Андре пи с нея и сакето го сгря, но не така, както го сгряваше тя. Под юргана кракът й докосна неговия. Прегърна я и се целунаха. Устните й бяха нежни и влажни, а езикът — чувствен. Ръката му се плъзна нагоре, а тя със смях се изтръгна от прегръдката му.

— Почакай, почакай не тук, тази вечер…

Хиноде се отстрани от него като възбудена ученичка, стана и отиде в спалнята, където светеше една-единствена лампа. Там както обикновено щеше да я духне и когато се приготви в тъмното, щеше да го покани. Но тази вечер тя спря на прага, подпря се на касата и се извърна с блеснали очи:

— Фурансу-сан.

Докато го наблюдаваше, си тананикаше и сваляше дългите игли от косата си, която се разсипа до кръста й. После развърза пояса си и го остави да се свлече на пода, засмя се. Стори същото и с кимоното. На Андре му секна дъхът. Златистото й долно кимоно проблясваше на пламъчето на свещите. Прозрачната му коприна хем я разкриваше, хем я скриваше. Хиноде отново плъзна върха на езичето си по устните. Кокетно развърза долното кимоно и то леко се открехна. Под него бе гола. Дрехата едва-едва разбулваше тялото й от главата до мъничките крачета. През цялото време загадъчната усмивка не слизаше от лицето й, очите й го зовяха, насърчаваха го да чака, обещаваха, подлъгваха го. Вятърът удряше в шоджи, но нямаше кой да го чуе.