Читать «Гай-джин (Част II)» онлайн - страница 54

— Да — отвърна напълно нещастен Малкълм и седна на края на леглото, полуоблечен. — Тя… ами тя е бясна, никога не съм знаел, че може да бъде толкова ядосана… Тя е изцяло против годежа ми, против брака… Ако я слушам, Анжелик е въплъщение на дявола. Тя… — Думите се изляха от него. — Тя е отхвърлила писмото ми, отхвърлила го и пише, ето прочети го:

„Полудял ли си? Няма шест седмици от смъртта на баща ти, още не си навършил двайсет и една, тази жена те преследва заради парите и нашата компания, тя е дъщерята на един избягал от банкрут, племенница на друг престъпник и, Господ да ни е на помощ, католичка и французойка! Да не си се побъркал? Казваш, че я обичаш? Глупости! Ти си омагьосан. Ще спреш тази глупост! Ще я спреш! Тя те е омагьосала. Очевидно си забравил, че трябва да управляваш компанията! Трябва да се върнеш без тази личност веднага щом д-р Хоуг разреши.“

— Когато ти разреша да се върнеш, Малкълм, ще направиш ли, както майка ти казва?

— За Анжелик, изключено. Нищо от това, което майка ми пише, не е важно, нищо! Ясно е, че не е прочела писмото ми, не дава пет пари за мен. Какво, по дяволите, мога да сторя?

Хоуг сви рамене.

— Вече си решил: ще се сгодиш и след съответния срок ще се ожениш. Ще се оправиш. Ще трябва много да почиваш, да изядеш много питателни супи и каши и да се откажеш от приспивателните и успокоителните. Следващите две седмици ще останеш тук, после ще се върнеш и ще се изправиш… — той се бе усмихнал мило — пред бъдещето с увереност.

— Имам късмет, че си ми лекар.

— А аз съм щастлив, че си ми приятел.

— Но получи също писмо от нея?

— Да. — Сух смях. — Май наистина получих.

— Е?

Хоуг завъртя очи.

— Не казах ли достатъчно?

— Да. Благодаря ти.

Сега, като я наблюдаваше как танцува, център на всеобщо възхищение и страст, гърдите й доста открити по модата, тънките глезени съблазняващи очите да продължат нагоре по издутите обръчи, покрити с коприна, Малкълм усети, че се възбужда. „Слава Богу — помисли си той, повечето от гнева му се изпари, — най-после ми става, но, Господи, няма да й устоя до Коледа. Няма.“

Беше почти полунощ. Анжелик отпи от шампанското и се скри зад ветрилото си, вееше си с отработени движения, дразнейки мъжете край себе си, после подаде чашата си, сякаш правеше подарък, извини се и се върна на стола си до Струан. Наблизо стоеше оживена група — Сьоратар, Сър Уилям, Хоуг, други посланици и Понсен.

— La, г-н Андре, свирите превъзходно. Не е ли така, скъпи Малкълм?

— Да, превъзходно — отвърна Струан; изобщо не се чувстваше добре, опитваше се да го прикрие.

Хоуг му хвърли бегъл поглед.

Анжелик продължи на френски:

— Андре, къде изчезна през последните няколко дни? — Погледна го над ветрилото. — Ако бяхме в Париж, щях да се закълна, че си отдал сърцето си на някоя нова приятелка.

Понсен небрежно отвърна:

— Просто работа, госпожице.

После Анжелик продължи на английски:

— О, колко тъжно. Париж през есента е особено красив, почти толкова поразителен, колкото и пролетта. О, само почакай, аз ще ти го покажа, Малкълм. Можем да прекараме един сезон там, нали? — Тя стоеше близо до него и усещаше как ръката му шари по кръста й, полека постави ръка на рамото му и си поигра с дългата му коса. Беше й приятно от допира, лицето и дрехите му бяха красиви, пръстенът, който й подари сутринта, с един диамант, заобиколен от малки диаманти, я очароваше. Погледна го, повъртя го, обожаваше го, чудеше се колко ли струва. — О, Малкълм, ще ти хареса Париж, наистина е великолепен. Нали ще идем?