Читать «Гай-джин (Част I)» онлайн - страница 54

— Ийе, Хирага-сан, не подозирахме, че говориш английски. — Ори бе изумен от откритието. — Къде го научи?

— Откъде може човек да усвои способностите на гай-джин, освен от самите гай-джин? От един холандец от Дишима, лингвист — говореше японски, холандски и английски. Моят дядо написа молба до нашия даймио, в която му предлагаше да позволи на един такъв човек да дойде в Шимоносеки на техни разноски, за да преподава пробно холандски и английски една година, а търговията щеше да дойде после. Благодаря ти — каза Хирага, когато Ори учтиво напълни повторно чашата му. — Всичките гай-джин са толкова наивни — но такива поклонници на мръсните пари. Това е шестата година на „експеримента“ и ние търгуваме само с онова, което искаме, когато можем да си го позволим — пушки, оръдия, амуниции, куршуми и някои книги.

— Как е почитаемият ти дядо?

— Радва се на много добро здраве. Благодаря за въпроса. — Хирага се поклони в знак на благодарност. Те му отвърнаха с по-нисък поклон.

„Колко е хубаво да имаш такъв дядо — помисли си Ори, — такава защита за всичките ти поколения — не като нас, дето непрекъснато трябва да се борим, за да оцелеем, гладуваме ежедневно и полагаме отчаяни усилия да си платим данъците. Какво ли ще си рекат сега за сполетялото ме баща ми и дядо ми: ронин и лишен от толкова необходимото едно коку.“

— Ще бъде чест за мен да се срещна с него. Нашият шоя не е като него.

Дядото на Хирага, знатен селски земеделец от околностите на Шимоносеки и таен поддръжник на соно-джой, беше шоя от дълги години. Шоя, назначен или наследствен предводител на едно или на няколко села, много влиятелен, със съдийски правомощия и отговорен за размера на данъците и за събирането им, беше в същото време единственият буфер и защитник на селяните и земеделците срещу всякакви нечестни интриги на самурая господар, в чието феодално владение се намираше.

Земеделците и някои селяни притежаваха и обработваха земята, но по закон не можеха да я напускат. Самураите притежаваха цялата реколта и изключителното право да носят оръжия, но по закон не можеха да притежават земя. Така всеки зависеше от другия в една неизбежна, безкрайна спирала от подозрение и недоверие — балансът между количеството ориз или реколта, вземани като данък година след година, и удържаната част винаги представляваше някакъв невероятно деликатен компромис.

Шоя трябваше да поддържа това равновесие. Понякога неговият непосредствен господар или някой по-високопоставен, дори самият даймио, търсеше съвета на най-добрия и по проблеми, несвързани със селото. Дядото на Хирага беше такъв шоя.

Преди няколко години му бе разрешено да купи самурайски чин „гоши“ за себе си и за своите потомци при поредното от даренията на даймио — един от обичайните „номера“ на всички даймио, по правило затънали в дългове, за да събират извънреден годишен доход от приемливи молители. Даймио на Чошу не правеше изключение.