Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 87

До този момент Качулката си мълчеше, но сега се изправи. Беше дори по-едър от Шапката, близо метър и деветдесет и пет. Може би самите „Оукланд Рейдърс“ му бяха подарили якето, само и само да не наранява играчите им.

— Майка ми не си е вкъщи — каза той. — Какво искаш?

Демарко не можеше ясно да види лицето му. Качулката на якето правеше сянка, която много ефективно прикриваше чертите му, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

— Вие ли сте Маркъс Пери? — попита Демарко.

— Да. И какво?

— Господин Пери, бих искал да говоря с вас и майка ви.

— И за какво? Нищо не съм направил.

— Просто искам малко информация за брат ви.

— Нямам какво да ти кажа. Вие ченгетата сте тъпи задници. А майка ми е в църквата, крие се от пресата. Ако я закачаш, здраво ще те сритам.

Демарко реши да не поправя грешното му предположение, че е ченге.

— Господин Пери, може и да ви е трудно да повярвате, но аз съм на страната на брат ви.

Демарко не знаеше какво подсъзнателно прищракване го накара да каже това; единствената страна, на която беше, си беше неговата собствена. Очевидно и Маркъс Пери беше на същото мнение.

— На негова страна! Това пък какво трябва да значи?

— Какво ще ви навреди, ако разговаряте с мен? — попита тихо Демарко.

— Никой не те кара да говориш с него, братле — обади Шапката. — Кажи му да се разкара.

Маркъс се зае да проучва Демарко през тъмните стъкла на очилата си. След това се обърна към приятеля си.

— Всичко е окей, братле. Чакай да видя какво иска тоя глупак. Ако не говоря с него, пак ще се върне да тормози майка.

Шапката отвори уста, но Маркъс го изпревари.

— Бягай. Всичко е окей. Ще се видим по-късно, ще мина през вас.

Шапката кимна и потупа Маркъс по рамото.

— Можеш да разчиташ на мен, братле. За каквото и да е. Знаеш го.

Маркъс кимна. Шапката изгледа злобно Демарко и си тръгна.

— Причината, поради която дойдох… — започна Демарко.

— Дай да се махаме — спря го Маркъс. — Не те искам тук, ако майка ми се прибере.

Качиха се в колата на Демарко и тръгнаха към по-приветливата, по-дружелюбната част на Александрия, надолу по Кинг стрийт. Минаха покрай магазинчета за сладолед, модни бутици и барове, наречени „пъбове“. Комерсиалната старомодност на този район беше като нещо чуждоземно в сравнение с общинските жилища, които се намираха само на няколко пресечки зад тях. Демарко шофираше, а Маркъс Пери седеше тих и неподвижен до него. Огромното му тяло запълваше цялото пространство в колата, главата му почти опираше в тавана, а широките му рамене се простираха извън седалката. Качулката на якето скриваше профила му, което правеше присъствието му някак мрачно, враждебно — чуждоземен хищник, който пътуваше по този лъскав булевард.

Маркъс насочи Демарко към някакъв бар на две пресечки от Кинг стрийт, място, което беше по-западнало от останалите по главния булевард. Беше едва десет часа сутринта, но няколко тъмнокожи мъже вече пиеха бира или бърбън, пушеха и зяпаха с празен поглед в телевизора над бара. Течеше повторение на предаване на Марта Стюарт, която предлагаше хитри съвети за подредбата на масата в Деня на благодарността. Демарко нямаше идея защо телевизорът беше точно на този канал, но подозираше, че дори да даваха мажоретки на „Уошингтън Редскинс“, които се борят голи в калта, мъжете на бара пак щяха да гледат със същото безучастно изражение.