Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 54

— По дяволите, имам нужда от помощ! Трябва да знам кой е този човек, за да се защитя. Следят ме двама мъже, които работят на повикване за ЦРУ, и трябва да знам защо.

— ЦРУ? — повтори Лидия, след което се изсмя, въпреки че Демарко не помнеше да е казал нещо смешно. — Мога да ви уверя, че няма нищо общо с ЦРУ — каза тя. — Така че не знам кой ви следи, Джо, нито защо.

Преди Демарко да успее да се възпротиви, тя каза:

— Просто се съсредоточете върху Пол. Говорете с онези жени от списъка на Тери. Накарайте ги да признаят, че Пол ги е нападнал.

— Говорих с тях, госпожо Морели, и те твърдят, че съпругът ви нищо не им е направил.

— Лъжат. Говорете с тях отново. Накарайте ги да се съгласят да свидетелстват срещу него.

Положението беше безнадеждно; жената беше като кон с капаци. И не добавяше нищо ново към онова, което вече му беше казала при катедралата.

— Госпожо Морели, молите ме да унищожа един от най-уважаваните политици в страната — когото и аз уважавам, — но нямате никакви доказателства, не искате да ми кажете защо го мразите, не искате да ми кажете и кой му помага. А сега и животът ми е застрашен. Няма да се занимавам повече с тази история.

— Тери Финли не се страхуваше — заяви Лидия.

Тери Финли е бил човек с болни амбиции и мания за величие, едва не извика Демарко, но се спря.

— Е, тогава Тери е бил по-смел от мен.

А може и да беше вярно.

— Госпожо Морели, или ми кажете нещо повече, или се отказвам.

В този момент две колежанки, едната руса, другата брюнетка, с тениски и анцузи, преминаха на бегом покрай тях. Дългите им коси бяха вързани на високи опашки, които се люшкаха наляво-надясно в такт с темпото им. Момичетата разговаряха и се смееха, дори не се задъхваха, докато тичаха. Демарко си представи, че Лидия Морели е била точно като тях едно време — здрава, щастлива и безгрижна, — но сега тя крачеше до него под бремето на мъката по мъртвата си дъщеря, омразата към съпруга си и тайните, които не искаше или не можеше да сподели. Стана му жал за нея, но беше време да си върви. Тя отказваше да му помогне и той се чувстваше с вързани ръце.

— Довиждане — каза Демарко. — Обадете ми се, когато имате какво да ми кажете. — И се обърна да си ходи.

— Почакайте! — спря го Лидия.

Демарко се обърна с лице към нея.

— Какво? — попита той.

— Съпругът ми, той… Имам нужда да пийна нещо.

Питието беше последното, от което имаше нужда, но може би малко алкохол щеше да й развърже езика.

— Има едно заведение наблизо — каза Демарко.

Тъкмо бяха стигнали до мястото, където каналът пресичаше Уисконсин авеню. Изкачиха няколкото дървени стъпала до улицата. Походиха половин пресечка до ъгъла на Ем стрийт и Уисконсин авеню до един ресторант на име „Нейтан“. Вечер барът беше пълен с млади безделници, които си търсеха свалка, но в единайсет сутринта беше изцяло на тяхно разположение.

Обслужи ги типичният сервитьор за Джорджтаун — колежанин, който се смята за прекалено умен за подобна работа. Жестовете му излъчваха досада, а когато Лидия си поръча блъди мери, физиономията му изрази младежкото презрение към стари пияници, които не могат да дочакат дори обяд, за да нападнат черния си дроб.