Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 56

— Ще ви кажа и нещо друго — добави Лидия, — колкото и да е унизително да си го призная. След първата година на брака ни съпругът ми и аз рядко правехме любов. Но понякога той… той просто… дори не знам как да го опиша. Дори не си сваляше дрехите. Блъсваше ме на пода, на леглото или където и да е и ми се нахвърляше яростно, брутално. Все едно се опитваше да ме накаже. Но знаете ли какво? Никога не съм се оплаквала, защото аз също съм извратена. Все още го обичах въпреки всичко, което знаех, че е направил. Обичах го, докато не разбрах защо умря Кейт.

— Госпожо Морели, какво ви кара да мислите, че той е изнасилил дъщеря ви?

— Не разбирате ли какво ви разказвах досега? Каква по-желана жертва за него от една срамежлива тийнейджърка?

— Но откъде знаете?

Лидия носеше часовник на слабата си лява китка, от онези с еластичните метални каишки. Докато говореше, тя усукваше каишката на часовника и Демарко забеляза как металът се врязва в плътта й, като оставяше тъмночервени резки по кожата й. Демарко не можеше да каже дали тя осъзнаваше болката, или сама си я причиняваше.

— Не знам кога е започнало. Пропуснала съм всички признаци, които станаха толкова очевидни, след като разбрах фактите. Кейт беше кротко тихо момиче, но изведнъж стана сприхава. Оценките й в училище се влошиха. Започна да получава истерични пристъпи при най-малките проблеми. Аз отдадох промяната й на хормоните. Бях толкова глупава. Най-странното беше, че точно към мен Кейт стана враждебна. В присъствието на Пол винаги мълчеше, типичната нацупена тийнейджърка. Но с мен беше раздразнителна, постоянно ме нападаше. По-късно осъзнах, че си е мислела, че знам какво се случва, и ме е обвинявала, че не правя нищо, за да го прекратя. Нощта, в която умря, изпадна в абсолютна истерия. Наложи ми се неочаквано да замина извън града. Леля ми беше болна. Кейт поиска да дойде с мен, но аз й отказах, защото на следващия ден беше на училище. И тя напълно обезумя, пищеше и ревеше като двегодишно дете. Да ми прости господ, но не я взех със себе си. Едва след като си беше отишла, аз осъзнах, че се е държала така, защото не е искала да я оставям сама с него.

Всичко това е прекалено мъгляво, помисли си Демарко.

— Дъщеря ви някога казвала ли ви е направо, че съпругът ви й е посягал?

Очите на Лидия проблеснаха.

— Не, дявол да ви вземе, не ми е казвала. Но аз знам! Една майка знае!

Лидия избухна в сълзи и внезапно се изправи, при което събори чашата си и ледените кубчета се пръснаха по дървения под, след което изтича към тоалетната. Сервитьорът видя разлятата чаша и с изражение на погнуса се зае да почисти.

С мазна усмивчица подхвърли:

— Май имаме проблемче?

Раздразнен от незаслуженото чувство за превъзходство на хлапака, Демарко го сряза:

— Млъквай и почисти. После й донеси още едно.

Сервитьорът за момент се поколеба, чудейки се дали да не прати Демарко по дяволите, но после осъзна каква голяма грешка би било това. Може и да беше надут недорасляк, но поне не беше глупав.