Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 44

— Не, по дяволите! Стана само един-единствен път — извика Хари все така гневно. — И кой ти каза за тази история?

Демарко се чувстваше ужасно, че трябва да лъже Хари, но се налагаше.

— Не мога да ти кажа, Хари. Нали знаеш, адвокатски работи. Но мога да ти кажа, че името на жената беше в един списък и човекът, с когото разговарях, който е познавал Тери Финли, каза, че е чул някакви слухове за сексуален тормоз, но нищо конкретно, нищо, което може да бъде потвърдено.

Демарко знаеше, че ако Хари говори с Пол Морели, Морели ще знае, че Сюзан Медфорд не е в списъка. Как лесно може да се оплете човек.

— И сега какво, Джо? На кого ще изпееш тази история?

— При никого няма да ходя. Нямам намерение да създавам проблеми на Морели. Каза ми какво е станало, и това е краят.

Хари за момент се вгледа в лицето на Демарко и внезапно попита:

— Кога ти е полетът, синко?

— В четири — отвърна Демарко.

— Хайде тогава. Да идем да обядваме и после ще те закарам до летището.

Хари се обади да докарат колата му и отидоха в един ресторант в центъра на Манхатън. Името на ресторанта беше изписано над вратата с толкова избледнели букви, че почти не се четяха, вътре дървените подове бяха издраскани и протрити, а масите — малки и паянтови. Покривките на сини и бели квадратчета бяха прани, но петната от хиляди ястия си личаха отдалеч.

Един мъж на около седемдесет, който говореше английски със силен италиански акцент, прегърна Хари още щом прекрачиха прага на заведението. Демарко забеляза, че всички сервитьори бяха мъже, близо шейсетгодишни, със средиземноморски тен. Ресторантът не беше пълен, само три други маси бяха заети, и всички — собственикът, сервитьорите, клиентите — бяха един тип: италианци от работническата класа на средна възраст или по-стари. Беше място, посещавано от една малка част от едно определено поколение, и когато това поколение си отидеше, и заведението щеше да си отиде заедно с него.

Собственикът ги настани на една маса, отделена от другите, и те поседяха само минутка, преди да им донесат гарафа силно червено вино. Така и не видяха меню. Храната просто започна да пристига, различно ястие на всеки две-три минути. Демарко не помнеше кога за последен път е хапвал с такова удоволствие.

По време на обяда Хари разправяше истории за Пол Морели.

— Няма празно при него, Джо, направо не е за вярване. Повечето политици не знаят как да решават проблеми — те изнасят речи. Но Пол просто е гениален. Трябват ти пари, за да оправиш нещо — той намира източници. Искаш двама души да се спогодят — той ще го уреди. Не се будалкам. Не познавам човек, който с такава лекота да придвижва нещата.

И така през целия двучасов обяд. Хари разправяше истории за построени детски градини, за грижи за стари хора, за фирми, които са били изправени на крака. Разказваше за черни и бели, които работят заедно, за стиснати старчета, които даряват богатствата си за благотворителност.

Когато тръгнаха да си ходят, собственикът на ресторанта дойде при Хари, отново го прегърна и го целуна по бузата.

— Пак искам да ти благодаря, Хари, за това, което направи за моята Джина.