Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 30

— Не. Пол сигурно я е разубедил. Или й е платил, за да си мълчи. Или я е сплашил. Не знам какво е направил, за да й затвори устата.

— И вие не се обадихте в полицията?

— Не. Той ми е съпруг.

Демарко не знаеше как да отговори на този довод.

— А другата жена? — попита той. — Джанет Тайлър. Откъде знаете, че я е наранил?

По лицето на Лидия премина раздразнение, все едно й беше досадно да отговаря на въпросите на Демарко.

— Това се случи, когато още бяхме в Ню Йорк. Една вечер се прибра доста разтревожен. А Пол никога не е разтревожен, личеше си, че е пил. Едва беше влязъл в къщата, още дори сакото си не беше съблякъл, когато се появи Ейб. Чух го да казва: „Тайлър няма да е проблем“, и когато Пол попита защо, Ейб отговори: „Заради годеника й.“ Тогава осъзнаха, че и аз съм там, и излязоха отвън.

— И това ли е всичко? — попита Демарко. — Това смятате за доказателство, че я е насилил?

— Не, имаше и още нещо, което каза Пол… или Ейб. Не си спомням точните думи. Беше отдавна.

Не думай. Според датите на салфетката е било преди осем години.

— И Тайлър не е подала оплакване, така ли? — попита Демарко.

— Не, но знам, че така е станало. Искам да кажа, по онова време не знаех, но след това, което се случи по-късно с Марша Давънпорт… е, тогава ми стана ясно.

Преди Демарко да успее да каже нещо, тя продължи:

— Вървете и говорете с тези жени. Това направи и Тери. И разберете какво е търсил Тери в Ню Джърси. Трябва да намерите доказателства срещу Пол. Трябва да го изобличите! — Тя почти извика последните думи, протегна се и заби нокти в ръката на Демарко.

Господи, тя наистина не е в ред, мислеше си Демарко и точно в този момент чу шум и се обърна. Слава богу, беше свещеник, не репортер. Свещеникът крачеше по алеята с молитвеник в ръка и движеше устни, докато четеше. Той погледна Лидия и видя страданието по лицето й, след което погледна и Демарко, но погледът му не беше обвинителен, а просто питаше дали имат нужда от помощта му. Демарко поклати глава. На Лидия не й трябваше свещеник, трябваше й психиатър.

— Госпожо Морели… — Демарко се спря. Не знаеше как да продължи.

— Знам — каза Лидия. — Просто не можете да повярвате. Не можете да повярвате, че великият Пол Морели е извършил онова, което ви описах. Е, ще ви кажа нещо за съпруга си, което знаем само Ейб и аз.

— И какво е то? — попита Демарко, като нямаше ни най-малка представа какво още може да чуе от тази жена.

— През повечето време Пол е най-студеното пресметливо копеле, което можете да срещнете. Защо си мислите например, че се ожени за мен, жена, с пет години по-възрастна от него, на всичкото отгоре и с дете?

— Нямам пред…

— Ожени се за мен заради баща ми, защото си мислеше, че баща ми ще подпомогне кариерата му.

Демарко беше чел някъде, че бащата на Лидия е бил съдия, но не знаеше нищо повече.

— Пол анализира всичко — продължи Лидия. — Той никога не губи самообладание. Никога не допуска опонентите си да го накарат да направи нещо прибързано, преди да е имал възможността да премисли нещата. И да, той е, както казахте, невероятен. Освен когато е пил. Пол не носи на алкохол. Изобщо. Дори и в малки количества. Той го знае и почти никога не пие, а когато все пак трябва да се чукне на някое парти или благотворително мероприятие, онова копеле Ейб го следи като ястреб. Но понякога, кой знае по каква причина, Пол се напива. Може би заради стреса от работата. Или може би демоните в главата му надават вой. Не знам. Не знам какво го предизвиква. Но когато пие, а в такива моменти той почти винаги е сам… е, тогава духът излиза от бутилката и всички болни пориви избликват.