Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 3

— Хей! Стига си й зяпал циците и се съсредоточи — нареди Махоуни.

Демарко неохотно отмести поглед и се взря в сините очи на шефа си — кървясалите очи на заклет пияница.

— Има един човек — каза Махоуни, — стар приятел ми е, бивш конгресмен от Вирджиния. Казва се Дик Финли, пенсионира се преди десетина години. Въпросът е, че преди една седмица синът му загина при някакъв странен инцидент и Дик иска някой да проучи случая.

— Нуждае ли се от адвокат? — попита Демарко. — Искам да кажа, ще съди ли някого?

Демарко зададе въпроса не защото се интересуваше от отговора, а защото отново беше погледнал към къщата — и искаше да продължи да гледа. Младата жена все още говореше по телефона, но този път видя, че Демарко я зяпа. Обърна се с лице към него, удостоявайки го с цялостна гледка анфас, след това се усмихна и му помаха с пръсти. Беше толкова стегната, че нищо друго не помръдна. На бас, че Махоуни го беше излъгал.

— Ако имаше нужда от адвокат, Джо — изпръхтя в отговор Махоуни, — нямаше да му дам твоето име.

Демарко се засегна, макар да знаеше, че няма основание. Беше завършил право и дори беше придобил адвокатска правоспособност във Вирджиния, но никога не беше практикувал. Беше прекалено зает да се занимава с други противни неща от името на Махоуни.

— Както изглежда — продължи Махоуни, — има нужда някой да обърне няколко камъка и да види какво ще изпълзи отдолу.

Ето на, помисли си Демарко. Това му беше работата — да обръща камъни и да тъпче гадинки. Не много ласкателно, но достатъчно точно казано.

2

Бившият конгресмен Ричард Финли живееше в Колониъл Бийч, Вирджиния, недалеч от имението, където Демарко се беше срещнал с Махоуни.

Финли отвори вратата, облечен с избеляла от слънцето червена риза с къс ръкав, бежови къси панталони и износени мокасини. Беше нисък, към осемдесетгодишен, с плешиво загоряло теме; малката му кръгла глава и дребното лице изглеждаха добре без коса отгоре. Той се усмихна, когато Демарко му се представи, но усмивката не достигна очите му. Погледът на Финли изглеждаше празен и изстрадал, като че ли неведнъж бе понасял ударите на съдбата.

Той отведе Демарко на една тераса с изглед към плажа, благодари му за посещението и го попита дали иска бира. Докато отваряше две бири „Корона“, Демарко се възхити на гледката.

Финли хвърли поглед през рамо към водата, като че ли беше забравил, че е там.

— Да — каза той. — Купих тази къща за жена ми и децата, да идват през лятото. И за внуците, каквито нямам. Всички от семейството ми си отидоха, така че сигурно просто ще я даря на някоя благотворителна фондация, когато и аз умра.

Демарко едва не изкрещя: „Не! Дай я на мен!“ Но само мрачно кимна.