Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 166

Арни беше в автоматизирана инвалидна количка, от онези с малък джойстик, който позволява да движиш количката само с една ръка, или в неговия случай — само с няколко пръста. Носеше ортопедична яка на шията, но дори и с нея главата му клюмаше напред. Демарко се приближи и сложи ръка на рамото му, при което главата на Арни трепна от изненада. Той докосна джойстика и количката го обърна с лице към Демарко.

— Арни — каза Демарко бавно и меко. — Джо Демарко е. Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня. Инвалид съм, мамка му, не съм слабоумен.

Произнасяше думите завалено, но със силен глас.

— Какво се е случило, Арни?

— Самоубих се.

На това Демарко нищо не можеше да каже.

— Защо изобщо те е грижа какво ми се е случило?

— Загрижен съм, Арни. Не че сме били приятели…

— Определено.

— … но не бих искал да те виждам в това състояние. А и оценявам помощта ти за Пол Морели.

Демарко очакваше някаква реакция, когато спомена името на Морели, но изражението на Арни не се промени. Може би беше физически невъзможно.

— След като си ми толкова благодарен — промърмори Арни, — ще ти дам да ми смениш памперса следващия път, когато се насера.

Опита се да се усмихне, но само половината му лице помръдна. От едната страна на устата му се стичаше слюнка надолу по брадичката. Демарко понечи да я избърше с кърпата си, но реши, че така само ще предизвика още по-силна омраза.

— Арни, трябва да ми кажеш какво е станало.

— Защо?

Демарко видя искрица да проблясва в очите на Арни. Старите навици умираха трудно. Арни се опитваше да отгатне как да се включи в играта, без дори да знае каква е тя. Но искрицата бързо умря. Арни Бърг беше приключил с игрите.

— Арни, моля те. Кажи ми какво се случи.

За момент той погледна нацупено Демарко.

— Бях излязъл да пийна с едно приятелче. Напълно се отрязахме. Когато се прибрахме у нас, реших да му покажа гълъбите си. Гледам си — гледах де — състезателни гълъби на покрива. Качваме се горе да видим птиците и в следващия момент се събуждам в болницата, на деветдесет процента зеленчук. Паднал съм от шибания покрив — двуетажно гмуркане.

— Кой беше приятелят ти?

— Мой човек, и той журналист.

Журналист. Ама че майтап. Но не беше сега моментът да обижда Арни.

— Как се казва, Арни?

— Фил Мороу. Типичен австралиец, с бездънно гърло.

— Твоя ли беше идеята да се качите при гълъбите или на Мороу?

— Мамка му, откъде да знам. Докторите казаха, че съм имал 2,9 промила алкохол в кръвта онази вечер. Аз не си спомням половината от вечерта, камо ли кой бил предложил да видим птиците.

Демарко се замисли. Знаеше какъв е въпросът, който иска да зададе, но се мъчеше да измисли по-тактичен начин да се изрази. Но преди да успее, Арни попита:

— Защо ми задаваш всичките тези въпроси? Повечето хора, които идват да ме видят, ме питат как се чувствам, добре ли съм, такива глупости. Ти очевидно пет пари не даваш как се чувствам, тогава защо си дошъл?

Време беше да забрави за всякаква тактичност.

— Възможно ли е приятелят ти Мороу да те е бутнал от покрива, Арни?