Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 164

— Още не си чул всичко, умнико. След смъртта на ченгето пратих моите хора да проверят дали и някой друг от тези, които ти помогнаха, не е пострадал наскоро. Излиза, че онзи фотограф, Бърг, е претърпял злополука.

— Какво е станало?

— Не е много ясно. Разбрах едва преди час и още не знам всички подробности. Знам само, че Бърг в момента е в болницата. А сега какво ще кажеш? Двама души ти помагат и двама души претърпяват злополуки.

Демарко не отговори и Сам Мърфи добави:

— Казвам ти, знам, че е Морели. Имам шесто чувство.

— Сам, ако искаше отмъщение, щеше да погне мен и теб, не Гари Паркър или Арни Бърг. Те бяха само статисти в тази малка драма.

— И точно затова по-добре слушай какво ти говоря. Ти не можеш да се уредиш с охрана от Сикрет Сървис като мен, момче. Така че, ако бях на твое място, сега щях да стана да проверя дали задната врата е добре заключена.

— Оценявам предупреждението ти — промърмори Демарко.

— И затова ми помогни. Помогни на себе си. Разбери какво е станало с Бърг. Разбери дали Морели има пръст в смъртта на онова ченге.

— Няма да стане.

— Хайде, Джо Боб. Ако успеем да лепнем това на Морели, ще се отървем от него завинаги. Знам, че ти се иска.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Слушай ме, надуто копеле! Знам, че не ме харесваш, но сега не става въпрос за мен и теб. Ти убеди младото полицайче да ти помогне, а сега лежи в моргата. Дължиш му го!

Демарко не отговори веднага. Ако Мърфи беше прав и Пол Морели беше отговорен за смъртта на Паркър, Демарко наистина му го дължеше. Но нямаше доверие на Мърфи и не искаше повече да има нищо общо с него.

— Чао, Сам — каза той.

Мърфи се разпсува. Последното, което Демарко чу, преди да затвори, беше „нафукано лайно“. Речникът на нефтаджия с университетска диплома.

След разговора Демарко не можа да заспи. Облече халата, отиде в кухнята и си направи чай от лайка. Когато беше малък и сънуваше кошмари, баба му правеше чай от лайка — надяваше се, че още не е прекалено стар за чудодейното му действие. Седна да си изпие чая и се загледа през прозореца в сините светлинки, които натрапчиво блещукаха по прозорците на съседите. Зачуди се защо тези идиоти са ги оставили да светят цяла нощ. Знаеше, че ако още беше женен, на вратата му щеше да виси венец, в хола щеше да има украсена елха и цялата къща щеше да е пълна с коледни звезди в безброй червени разцветки. Бившата му жена беше много запалена по Коледата. Но тя вече не беше с него и сега, като се огледаше в неукрасената си къща, се чувстваше като младия Скрудж, изправен пред някой от Дикенсовите призраци.

Мислите за отминали Коледи скоро отстъпиха на сегашните му главоболия с Пол Морели. Човек, който бе готов да убие жена си и невинен тийнейджър, за да защити кариерата си, бе способен на всичко; обяснимо бе желанието на Морели да отмъсти на хората, отговорни за падението му. Но защо ще убива Гари Паркър? Както беше казал на Сам Мърфи, Гари просто играеше роля. Ако Морели искаше отмъщение, трябваше да се насочи към Демарко и Мърфи — и може би така щеше да направи. Може би си ги беше оставил за десерт.