Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 147

А сега — ченгето.

Демарко се обади на Сам Мърфи, който се обади на един тип, а той на друг, който звънна на Демарко. Последният беше сержант от отдел „Личен състав“. Демарко му каза какво иска: младо кадърно ченге още в униформа.

— Но трябва да е чист — уточни Демарко. — Не искам да са го разследвали десет пъти от вътрешния отдел. Търся някой, когото могат да разследват в някакъв момент в бъдещето. Разбирате ли?

— Не знам. Какво ще искате от този човек? — попита сержантът.

Демарко му обясни.

— Ей, това не е никак зле. По дяволите, дори не мисля, че е и незаконно. Искам да кажа, някой адвокат може би…

— Имате ли такъв, или не? — попита Демарко.

— Знам идеалния човек — отговори сержантът.

Може и да не беше идеален, но ставаше. Казваше се Гари Паркър. Висок около метър и деветдесет, красив, рус и леко пълничък. Докато станеше на петдесет, сигурно щеше вече да е доста пълничък, но точно сега на Демарко му приличаше на човек, когото всеки би искал до себе си, ако се мъчи да овладее бунт. Когато се срещнаха, Паркър не беше в униформа; носеше дънки, черна тениска и черно кожено рокерско яке. Може и да се дължеше на якето, но на Демарко му се стори наперен и самонадеян — тъкмо какъвто бе нужен.

Демарко му обясни какво се иска от него.

— Това ли е всичко? — попита Паркър.

— Да.

— Не схващам.

— Не е нужно — каза Демарко. — Но трябва да се нанесеш в апартамент на Хълма.

— Какво? По никакъв начин не мога да си позволя място на Хълма. В момента живея в Спрингфийлд.

Демарко кимна — беше му известно.

— Ами ако се хванеш на допълнителна работа като охрана в ресторант „Хутърс“ в Тайсънс Корнър и ти плащат по хиляда на месец?

— Майчице! — смая се Паркър. — При това в „Хутърс“?

— Да, брой го като допълнителен бонус. В края на годината ще зависи от теб и управата на ресторанта дали ще продължиш, но една година ще живееш на Хълма, ще вземаш по хилядарка допълнително на месец и пътят ти до работата ще е петнайсет минути.

— И от мен се очаква…

— Само това, нищо повече — каза Демарко.

Да издири фотограф беше лесно, много по-лесно, отколкото да си набави ченгето. Трябваше само да се обади на своя стар приятел Реджи Хармън в „Уошингтън Поуст“.

Арни Бърг беше нисък мъж на средна възраст, с рунтав мустак, коса, която се нуждаеше от подстригване, и лице, надупчено със стари белези от акне. Носеше синьо спортно яке, поръсено с пърхот, кафяви рипсени джинси и леки обувки. Представете си някой режисьор, който се обажда на актьорска агенция и казва: „Ей, Мори, прати ми някой, който да прилича на евтин папарак.“ Агентът със сигурност щеше да му прати двойник на Арни Бърг.

Освен това на човек му трябваха не повече от пет минути, за да разбере, че Арни нямаше срам и би направил всичко, за да изкара някоя пара. Беше от онези, дето ще проследят някоя застаряваща актриса, ще я снимат по бански и на следващата седмица на първа страница на някой таблоид ще се появи снимка на задника й в близък план със заглавие: ЗВЕЗДИ С ЦЕЛУЛИТ.

Демарко презираше Арни Бърг, — което не значеше, че не би го използвал.