Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 138

Докато надигаше чашата — упражнение, което напоследък изпълняваше доста редовно, — Демарко се замисли за алкохолните навици на Пол Морели. Просто не можеше да си представи мъжа, когото Лидия Морели му беше описала: невероятно умен, пресметлив политик, който пийва няколко чашки и започва да напада жени. Но Давънпорт на практика бе потвърдила, че нещата стоят точно така. От друга страна, не можеше да пренебрегне случката, за която му бе разказал Хари Фостър: за момичето в Ню Йорк, плахото малко същество, на което никога преди не се е случвало пиян нахалник да я опипва.

Пияници, помисли си Демарко и пак надигна чашата.

48

Демарко знаеше, че Ема и Одри Меланос навремето са живели заедно. Защо вече не бяха заедно, той нямаше идея, но каквото и да ги беше разделило, не беше заличило любовта помежду им. На Демарко, експерт по провалените връзки, това му беше ясно.

Одри беше по-млада от Ема, горе-долу колкото Демарко. Беше хубава и дребничка, със средиземноморски загар и тъмна коса, която стигаше до деликатната извивка на тила й. Очите й бяха най-хубавата й черта — с карамелено кафяв цвят, който излъчваше комбинация от съчувствие и интелигентност. А може би интелигентност не беше правилната дума. Мъдрост звучеше по-подходящо — мъдрост, придобита от наблюдение и съпричастност. Демарко беше забелязал, че любовниците на Ема рядко бяха обикновени, и Одри Меланос не беше изключение.

— Смятах, Джо — каза Ема, — че след като Одри бе така мила да долети чак от Ню Йорк, за да се срещне с теб, ти ще бъдеш точен поне веднъж в живота си.

Демарко подозираше, че Одри не е долетяла само за да се срещне с него. Подозираше, че би дошла и пеша от Ню Йорк, за да се види с Ема.

— Съжалявам — сведе глава Демарко към Одри. — Имаше задръстване.

— Не, не е имало задръстване — сопна се Ема. — Девет часа вечерта е, а ти живееш на петнайсет минути оттук. Ако ще си измисляш извинения, поне прояви малко повече въображение.

Демарко понечи да обясни, че действително го бе забавила катастрофа в Джорджтаун, но Одри го прекъсна:

— Няма проблем, Джо. И ние току-що пристигнахме.

Демарко се усмихна на Ема, доволен, че я е хванал.

Тя, естествено, не забеляза, заета да привлече вниманието на някой сервитьор.

Намираха се във вашингтонския „Хилтън“, любимо място на Демарко заради пианиста — едър мъж с къдрава руса коса, който изглеждаше, все едно е играл футбол в някой колежански отбор. Нямаше как човек да забележи краката му, преди той да стане от пианото и да закуцука с патериците си. Но каквото и да се беше случило с краката му, не беше повлияло на гласа му — неговият тембър с нотки на дим и уиски беше идеален за меланхолични любовни песни.

Демарко беше споделил с Ема, че му е нужен експерт по алкохолизъм, и Ема му беше споменала за своя приятелка от Ню Йорк, доктор по психология със специализация по различните видове патологична зависимост. Ако Демарко беше помолил да му намери специалист по рака при гущерите, Ема сигурно имаше и такъв приятел. В този случай експертът по случайност беше бивша нейна любовница, а не служител от разузнавателна агенция.