Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 136

Демарко мразеше педантичните лекции на Нийл с „първо, второ, трето“, но подозираше, че все пак той е прав. Тери бе разбрал за Дал от Лидия и какъвто е бил упорит и амбициозен, се е разровил във всичко, свързано с човек или документ, който е имал общо с Дал, и точно тогава е забелязал, че доктор Болт е същият съдебен лекар, подписал и тестовете за дрога на Риймс. Демарко изобщо нямаше да се учуди, ако Тери бе открил Болт и се бе опитал да говори с него, и ако точно това бе довело до смъртта му.

— Имаш ли адреса на Болт? — попита Демарко.

— Имам дори два — каза Нийл, — но няма да са ти от полза.

— О, не, само това не ми казвай.

— Съжалявам. Преди три седмици доктор Болт преживял невероятна вечер на маса за блекджек в казино „Ризортс“ в Атлантик Сити. В полицейския отчет се казва, че почерпил всички на масата с по една бутилка евтино шампанско. Малко по-късно бил ограбен в гаража на казиното, ударили го с палка толкова силно, че му строшили черепа. Майтапчията, който е писал доклада, казва, че Болт е извършил устно самоубийство, имайки предвид, че човек, който се фука на всички наоколо, че има десет хиляди долара в брой в портфейла си, очевидно си е просил смъртта.

Демарко почука на вратата на Марша Давънпорт, изчака няколко минути и почука отново. Не си беше вкъщи. Отдалечи се от сградата и се спря унило на тротоара, с ръце в джобовете, докато обмисляше следващия си ход. Бързо осъзна, че такъв няма. После погледна отсрещната страна на улицата.

Там имаше няколко ресторанта с маси на тротоара. През лятото тази част на Кънектикът авеню гъмжеше от жадни хора. Въпреки че беше краят на септември, вечерта беше приятна и отвън имаше няколко клиенти на заведението — и Демарко видя Давънпорт, която седеше сама на една от масите. Все едно Господ беше решил, че напоследък му е раздал прекалено много гадни карти и е време да го пощади.

— Здравейте, Марша — каза Демарко, когато стигна до масата й. — Помните ли ме? Джо Демарко, от Конгреса?

Беше облечена с бял пуловер с остро деколте, синя пола и обувки на високи токчета. Пуловерът прилепваше към тялото й, а деколтето беше достатъчно дълбоко, че Демарко да види овала на гърдите й. Беше красива жена и не беше трудно човек да разбере защо Морели е бил привлечен от нея.

Тя вдигна поглед.

— Да, помня ви. И нямам какво ново да ви кажа от миналия път, когато говорихме.

В гласа й звучеше една мека замечтана нотка, а и тя не изглеждаше толкова притеснена от появата му, колкото той очакваше, което го накара да се запита колко ли питиета е изпила до момента. Дано бяха достатъчно, че да благоволи да говори с него.

— Мога ли да седна? — Демарко се настани срещу нея още преди да е успяла да каже „не“. — Надявах се…

— Знаете ли — каза тя, — днес денят ми беше прекрасен. Намерих си нов клиент, една жена, която има купища пари и живее в къща на триста и петдесет квадратни метра, която тя смята, че има нужда от пълно преобразяване. А на това отгоре точно преди десет минути си дадох номера на един страхотно сладък мъж, който знам, че ще ми се обади. Трябваше да се досетя, че късметът ми няма да е вечен.