Читать «Вътрешно разследване» онлайн - страница 127

Броени минути след престрелката Ръсъл Билдинг беше обграден от мигащи сини и червени светлини. Униформени полицаи от охраната на Конгреса се спускаха на вълни към мястото на събитието, щастливи, че имат по-вълнуващо занимание от това да упътват туристите.

Привидно забравил всички наоколо, Морели драматично коленичи до падналия си помощник, а в същото време операторът заснемаше скръбта му и репортерката говореше в микрофона си. Хубавата репортерка гледаше към Морели с очи, които излъчваха нещо повече от възхищение, чувство, граничещо със страст.

Докато Демарко стоеше в подножието на стъпалата близо до разливащата се локва кръв, която изтичаше от тялото на Маркъс Пери, той погледна нагоре към Морели и за миг очите им се срещнаха. Може и да беше плод на въображението, но му се стори, че видя как устните на сенатора за секунда се свиха в тънка самодоволна усмивка. Морели знаеше, че сега, след като и Бъроус, и Маркъс бяха мъртви, нямаше кой да опровергае неговата версия за смъртта на Лидия.

45

Демарко се отдръпна от окървавения бетон пред Ръсъл Билдинг и си запроправя път през насъбиращата се тълпа. Докато крачеше през района на Конгреса, изсъхналите листа под краката му пукаха като изстрели. Спря се, когато стигна до едно тихо местенце, и извади телефона си.

За да се отърве бързо от секретарката на Махоуни, Демарко се представи като шефа на президентския кабинет.

— Били, момчето ми — весело се обади председателят, когато вдигна слушалката.

— Аз съм — каза Демарко.

— Какво, по дяволите…

— Пуснете си четвърти канал.

Веднага се чу звук от телевизор и как Махоуни повтаря „Майчице мила“ няколко пъти. След това каза в слушалката:

— Ей, ама това си ти. Какво, по дяволите, правиш там?

— Ченгетата са ме изпортили на Морели. Ходих при тях вчера, за да се опитам да ги убедя, че трябва да подновят разследването за смъртта на Лидия, и те са докладвали на сенатора. Тази сутрин той ме извика в офиса си и заплаши, че щял да ме разори от съдебни дела, ако продължа да се ровя. После ми каза да напусна града.

— Това тъпо копеле — процеди Махоуни.

— Морели? — попита Демарко.

— Не, черното хлапе — отвърна Махоуни, който очевидно още гледаше репортажа. — Какво, по дяволите, си е въобразявало?

— Чухте ли ме изобщо? Морели ми каза да напусна Вашингтон.

— Да — рече Махоуни.

„Да“ какво? Демарко изчака шефът му да каже още нещо и накрая се принуди да хвърли бомбата.

— Истинската причина Морели да ме извика беше твърдото намерение да изкопчи за кого работя.

— Копелето — измърмори председателят. Ето сега беше привлякъл вниманието му. — И ти какво му каза?