Читать «Вътрешният кръг» онлайн - страница 163

Демарко и Ема седяха в бара на хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун и отпиваха от чашите с кобалтовосиньо мартини. Бяха тук, защото Ема харесваше пианиста, който според нея имал глас като на Тони Бенет, въпреки че до момента Демарко не го беше чул да пее.

— Сигурна ли си, че искаш да присъстваш на срещата? — подхвърли той. — Ако този тип разбере коя си, като нищо ще ти съсипе живота!

— Не може, защото нямам какво да крия — отвърна Ема, а след това добави нещо, което го накара да се задави с питието си: — Животът ми е като отворена книга.

Минута по-късно се появи и Донъли, придружен от четирима агенти — всичките двуметрови дългучи с широки рамене, сред които шефът им почти не се виждаше. Явно този тип обичаше да се движи в компанията на бодигардове — като застаряваща рок звезда, която бяга от търсачите на автографи.

Донъли ги видя и махна с ръка към масата им, очевидно за да ориентира хората си. Агентите се втренчиха в тях, после се пръснаха и заеха позиции в различните краища на заведението. Щръкнаха като кактуси в дъждовна джунгла, на празни маси, с мрачни физиономии и неизбежните слушалки в ушите.

Донъли се приближи със заканително вдигнати вежди.

— Коя е тази? — рязко попита той и посочи Ема.

— Тя е…

— Казвам се Ема — изпревари го тя и дари новодошлия с лъчезарна усмивка. — Моля, седнете, господин лайнар!

— Не знам за каква се мислите, но аз съм директор на Сикрет Сървис и мога да…

— Извинете ме за момент — промърмори Ема, стана и се насочи към пианиста в дъното. Прошепна нещо в ухото му и пусна една едра банкнота в купичката за бакшиши върху пианото. Очевидно объркан, Донъли се засуети и в крайна сметка седна на един от свободните столове. Ема тръгна обратно, а пианистът засвири „Както минава времето“.

— Обичам тази песен! — мечтателно прошепна Ема, докато сядаше на мястото си.

— Искам да ми покажеш някакъв документ, кучко! — моментално я захапа Донъли.

— През шейсет и трета сте били на двайсет и три, оперативен агент на Сикрет Сървис в района на Лос Анджелис — започна Ема, без да дава вид, че е чула думите му. — На 23 ноември същата година са ви командировали в Далас, където трябвало да се включите в разследването на убийството на президента Кенеди. Не сте взели самолет, защото се страхувате да летите, и по тази причина сте тръгнали със служебна кола.

— И какво от това? — изръмжа Донъли. Все още беше ядосан, но в гласа му се появи несигурност.

— В Одеса колата ви се счупила и вие сте звъннали за помощ на тексаската пътна полиция. Униформеният, който ви е транспортирал до Далас, е младеж на име Максуел Тейлър.

Донъли хлъцна от изненада и понечи да каже нещо, но Ема вдигна ръка и продължи:

— На магистрала I-20, на петдесет километра източно от Ейблайн и на триста и десет километра от Далас, вие и патрулен полицай Тейлър сте се натъкнали на пътно произшествие с участието на един човек. Била преобърната кола, управлявана от някой си Айвън Антонио Гереро. Предницата й била силно деформирана, а в канавката лежал убит елен. Мистър Гереро също бил мъртъв. Имате ли някакви спомени от този инцидент, мистър Донъли?