Читать «Вълшебните слова» онлайн - страница 2

Тъмно е, но някои го разпознават:

— Зарече се да ми баеш за подмладяване — връхлита го старата вещица Змияна.

— Даде ми дума да спечеля овчаря Славейко — проплаква грозноватата Кера. — Къде ти е омайното биле?

— Урочасано е — сочи грънчарят Добри към трескавото си чедо. — Изцери го, моля те!

— Не мога! — повдига безпомощно рамене магът Баян. — Сега не мога.

— Защо? — крещи Змияна. — Да не би да си изгубил чародейната си сила? Да не би да са ти откраднали магическите думи?

Мисълта връхлита мага Баян като смерч. Разбира се, някой е откраднал вълшебните му слова! И този някой може да бъде единствено злият вещер Ансадар. Че кой друг!? И магът Баян най-сетне решава да стори нещо. Той се упътва към свършека на гората, прекосява Предела, нагазва в призрачната мъгла и тръгва през Нищото. Защото само то се простира оттатък края на света. А и защото няма къде другаде да отиде…

Магът Баян крачи през Нищото. Колко време върви така, никой не знае. В Нищото няма нищо. Нито материя, нито живот, нито звуци, нито пространство. В Нищото няма дори време, с което магът Баян да отмери колко дълго стои там. В Нищото има само едно — нищо.

Но не е точно така. Внезапно сред Нищото оживяват сенки и магът Баян се изправя насред горска поляна. Пред него, кацнала на върха на огромен пачи крак, се извисява дървената къщурка на вещера Ансадар. Върху един от гигантските шипове на пачия крак е проснато Златното руно. Магът Баян знае, че в него е увита буца овча лой, в лойта има пшеничено зърно, в зърното се крие дълголетие, в дълголетието — потомство, в потомството — радост, в радостта — послушание, в послушанието — смирение, а в смирението е силата на злия вещер Ансадар.

Ето го и него самият — кльощав, възвисок, попрегърбен старец, наметнал хилавото си тяло с груба плащеница. Студени очи и свенлива усмивка на отшелник. Вдига ръка за поздрав и доста пъргаво се спуска на земята по дебело въже, изплетено от лико.

— Знам, знам, знам! — още докато е във въздуха започва да кряска Ансадар. — Знам за какво си дошъл. Но не съм аз.

— Че кой е тогава? — пита мрачно магът Баян, който през цялото време следи вещера с уж безразлично око.

— Същият, който открадна и моите черни магии!

Магът Баян не вярва на вещера Ансадар. Зъл магьосник е той, коварен. Но като го гледа как безпомощно чука един о друг кремъците на огнивото си, за да припали своята очукана луличка, натъпкана със сух мъх, магът Баян започва да му хваща вяра.

— Откога си така? — подпитва магът Баян.

— Знам ли — отвръща вещерът Ансадар, — тук време нямаме.

— Кой е?

— Престани с твоето тъпо „койкане“! — ядосва се Ансадар. — Никой не е. Поне не е някой от нас. Нещо става по земята, не усещаш ли? Светът преминава от едно космично състояние в друго. А ти задаваш нелепи въпроси.