Читать «Вълшебните слова» онлайн

Петър Кърджилов

Вълшебните слова

— Баяне! — вика някой пред пещерата. — Магьоснико Баяне!

Вътре, сред мрака на скалната утроба, се е притаил магът Баян. Той чува гласовете отвън, но не им отвръща. Магът Баян чака. Студено му е. Наметнал е върху раменете си меча кожа, но продължава да трепери. Влагата го изпива. От тавана на пещерата се отцеждат едри сълзи. Падат с надежда към каменния под, но срещат само неговото хладно равнодушие. Звукът от разбитите им упования отеква като тътен в косматите уши на стария вещер. Капките го дразнят.

— Баяне, ела ми прекрачи козата, моля те! Душа бере. Отива си.

— А на нас обеща да обиколиш селото ни и да го очистиш от оскверняване…

Тези, дето се дерат, са неколцина планинци. Гласовити, но боязливи. Никога не биха се осмелили да прекрачат прага на пещерата. Отдалече са. За първи път идват тук, на край света. А и кучетата на магьосника грозно лаят и разлайват. Обучени са да не пропущат чуждите хора и Черната чума. Ала планинците най се боят от Драконовата кожа, разпната връз клоните на вечнозеленото дърво пред пещерата. Тя виси между небето и земята, сякаш не е окачена върху един най-обикновен бряст, а върху Дървото на живота.

— Велики Баяне, благодетелю…

Пред мага Баян са разхвърляни черни въглени, няколко мъниста, гарваново перо, нокът на бухал, бяла шишарка, вкаменена кост, клюн от орел, глава чесън… Все неща безполезни. С тях не може да напали огън. Не успява да стори това дори с помощта на Вълшебното огниво. Незримото наметало вече не го прави невидим!? Сякаш онемелият Пръстен за заклинания вледенява безименния му пръст, като да е късче лед. Булото на истинната гледка пък се е превърнало в парче скъсана рибарска мрежа и не показва омагьосаните неща такива, каквито са…

На тридесет дни път околовръст няма по-голям вълшебник от мага Баян. Малко е да се каже, че той гадае, чародейства, изцерява, пророкува… Равновесието в цялото царство зависи от неговите магии. Той управлява смяната на годишните времена, изгрева на Слънцето и Месечината, началото на дъжда и снега, появата на вятъра и мъглата… Дърво не може да се разлисти, тревичка не може да поникне, камък не може да се премести от едно място на друго, ако магът Баян не е произнесъл тайнствена дума за това. Няма людска дейност, която да начене, без да бъде благословена от него с някое заклинание. Възкачванията на престола, изборът на местата за основаване на селища, времето за оран и сеитба, датите за венчавките, сваряването на най-обикновената постна чорба не могат да станат преди магът Баян да ги освети със своите вълшебства…

И ето, че настъпва прокълнатото утро. Тогава магът Баян с ужас открива, че не може да стори и най-простото заклинание. Слънцето изгрява — отпървом червено, после става златно и накрая се превръща в кълбо от нажежено бяло, а магьосникът не е в състояние да помръдне от мястото му и най-лекия предмет, не успява да си напали огън, не може да открие дори къде е забутал снощи любимите си бързоходни чехли. Навярно и те загубили чудодейните си свойства?!

Ето защо магът Баян не отговаря на викащите го отвън. Ето защо е притихнал в пещерата и зъзне — не толкова от студ. Ето защо той изчаква да се спусне булото на нощта и да се разотидат досадниците. Чак тогава вещерът напуска своята каменна обител. Той обикаля гората, бедните поселения, пръснати из нея, скита се през пустошта, спъвайки се в коренищата. Навсякъде в леса животът е замрял. Хората не смогват да издоят овцете си без неговите заклинания, не смеят да си подквасят дори млякото.