Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 8

Вълчето вдигна глава и зави объркано.

Торак се заслуша… и изведнъж разбра.

По някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, високите колебливи звуци му се сториха познати. Мозъкът му разпознаваше звученето им. Помнеше ги.

„Не е възможно“ — помисли той.

Отново се заслуша във воя на вълчето. Остави го да проникне в главата му.

— Защо не играете с мен? — питаше вълчето мъртвото си семейство. — Какво съм сторил този път?

Не спираше да задава въпроса си. Изведнъж в момчето се пробуди нещо. Вратните му мускули се напрегнаха. Усети как дълбоко в гърлото му се заражда отговор. Едва устоя на желанието да отметне глава и да завие.

Какво ставаше? Сякаш вече не беше Торак. Не беше момче, син, член на Вълчия клан — или може би не беше само тези неща. Някаква част от него беше вълк.

Задуха хладен вятър и кожата му настръхна.

В този момент вълчето спря да вие и се обърна рязко към него. Гледаше разфокусирано, но големите му уши бяха наострени, а ноздрите — широко разтворени. Беше го подушило.

Торак втренчи поглед в малкото неспокойно зверче и се настрои да убива.

Изтегли ножа от колана си и се заспуска надолу по склона.

Трета глава

Вълчето изобщо не разбираше какво става. Беше се заиграло на възвишението над бърлогата, когато Бързото мокро връхлетя с рев и сега майка му, баща му и братлетата му лежаха в калта — и не му обръщаха никакво внимание.

Дълго време, още преди да дойде Светлото, то ги беше душило и хапало по опашките, но те не помръдваха. Не издаваха звук и миришеха странно: като дивеч. Не дивечът, който бяга, а този без дъх, който трябва да бъде изяден.

Вълчето зъзнеше, беше мокро и много гладно. Безброй пъти бе близало майка си по муцуната, за да я подкани да стане и да му донесе нещо за ядене, обаче тя не помръдваше. Каква пакост бе направило този път?

Знаеше, че е най-палавото вълче в котилото. Вечно му се караха, но не можеше да се промени. Обичаше да опитва нови неща. Затова му се струваше малко несправедливо, че сега, когато беше застанало толкова послушно край бърлогата, никой не забелязваше това.

Затопурка към локвата, където лежаха братлетата му, и залочи от водата. Вкусът й беше лош.

Подъвка малко трева и излапа няколко паяка. Почуди се какво да направи след това.

Усети как го обзема страх. Отметна глава назад и зави. Виенето го ободри малко, защото му напомни за добрите времена със семейството.

Изведнъж, по средата на виенето, спря рязко. Замириса му на вълк.

Обърна се бързо, като се олюляваше леко от глад. Наостри уши и задуши въздуха. Да. Вълк. Чуваше как слиза шумно по склона от другата страна на Бързото мокро. По мириса разбра, че е мъжки, съвсем млад и от друга глутница.

Ала в него имаше нещо странно. Миришеше на вълк, но и на невълк. Миришеше на северен елен, червен елен, бобър и прясна кръв. И на още нещо: нова миризма, която то не познаваше.

Това беше много странно. Освен… освен ако не означаваше, че този вълк е ял различна плячка и сега му носи храна!