Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 9

Изгарящо от нетърпение, вълчето размаха опашка и заскимтя радостно в знак на поздрав.

Странният вълк внезапно спря. После отново продължи. Вълчето не можеше да го види много ясно, защото зрението му не бе силно, колкото обонянието и слуха, но докато новодошлият газеше през Бързото мокро, то разбра, че това е един много, ама много странен вълк.

Ходеше на задните си крака. Козината по главата му беше черна и толкова дълга, че стигаше до раменете. Ала най-странното в него бе, че… нямаше опашка!

И все пак звучеше като вълк. Скимтеше ниско и дружелюбно. Казваше нещо от рода на:

„всичко е наред, аз съм ти приятел“. Това действаше успокоително, макар че най-високите извивки липсваха.

Но нещо не беше наред. Под тази дружелюбност се усещаше някаква напрегнатост. И въпреки че странният вълк се усмихваше, вълчето не беше сигурно дали наистина намеренията му са добри.

Поздравът на вълчето премина в уплашено скимтене.

— Ще ме убиеш ли? Защо?

— Не, не — достигна до него приятелското и в същото време съмнително ръмжене.

После вълкът престана да му говори и започна да се приближава в заплашително мълчание.

Твърде немощно, за да избяга, вълчето заотстъпва назад.

Странният вълк се хвърли отгоре му, хвана го за врата с едната лапа и го вдигна високо във въздуха.

Вълчето размаха уплашено опашка, като се опитваше да отблъсне атаката.

Странният вълк вдигна другата си предна лапа и притисна някакъв огромен нокът към корема му.

Вълчето изквича. Озъби се ужасено и подви опашка между краката си.

Но странният вълк също се уплаши. Предните му лапи затрепериха, преглъщаше и бе оголил зъби. Вълчето усети самота, несигурност и болка.

Внезапно странният вълк преглътна отново и отмести твърдия си нокът от корема му. После се отпусна тежко в калта и го притисна към гърдите си.

Ужасът на вълчето се изпари. През странната гладка кожа, миришеща повече на невълк, отколкото на вълк, то долови успокоителното „туп-туп“ — също като звука, който чуваше, когато се катереше върху баща си, за да подремне.

Вълчето освободи предните си лапи, облегна ги на гърдите на странния вълк и близна по муцуната новия си приятел.

Странният вълк го отблъсна сърдито и то падна по гръб. Изправи се невъзмутимо и впери немигащи очи в него.

Какво странно, плоско, голо лице! Устните не бяха черни, както се полага на вълк, а светли; ушите също бяха светли… и изобщо не можеха да мърдат. Но очите бяха сребристосиви и пълни със светлина: очите на вълк.

Вълчето се почувства по-добре — за първи път от прииждането на Бързото мокро. Намерило си бе нов брат.

* * *

Торак беше бесен, че постъпи така. Защо не уби вълчето? Какво ще яде сега?

Зверчето завря муцунка в натъртените му ребра и той извика от болка.

— Махай се! — кресна и го ритна. — Не те искам! Ясно! Безполезно си. Хайде, изчезвай!

Не се опита да го каже на вълчи език, защото осъзна, че всъщност не се справя особено добре. Знаеше само най-простите жестове и звуци. Но вълчето го разбра чудесно. Отстъпи няколко крачки, после седна и го загледа с надежда, като тупаше с опашка по земята.