Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 106

Торак беше изпълнил клетвата към баща си. Беше предал Нануак на Световния дух и Духът бе унищожил мечката.

Той знаеше, че е така, но не можеше да го почувства. Чувстваше единствено болката в гърдите. Къде беше Вълк? Дали бе успял да стигне до Планините, преди снегът да го засипе? Или също лежеше заровен под леда?

— Моля те, бъди жив — измърмори Торак. — Моля те. Не искам нищо друго.

Лек ветрец развя косата му, но отговор не дойде.

Една млада врана прелетя с грачене над Планините. Наслаждаваше се на танца си високо в небето. От изток се понесе шум от копита. Торак знаеше какво означава той. Означаваше, че северните елени слизат долу от Голата земя. Гората се връщаше към живот.

Той се обърна и видя, че пътят на юг е останал открит. Можеше да се върне обратно при Рен, Фин-Кедин и Гарваните.

После от север — отвъд реката от лед, която запречваше пътеката, зад облаците, които скриваха Планината на Световния дух — зави вълк.

Не беше пискливото, несигурно виене на малко вълче, а изчистената, прочувствена песен на млад вълк. И все пак това несъмнено бе Вълк.

Болката в гърдите на Торак се стопи.

Докато слушаше песента на Вълк, към нея се присъединиха още вълчи гласове: вплитаха се в този ясен, любим глас, но без да го заглушават. Вълк не беше сам.

Очите на Торак се насълзиха. Той разбра. Вълк се прощаваше с него. Нямаше да се върне обратно.

Виенето престана. Торак наведе глава.

— Но той е жив — каза на глас. — Това е важно. Той е жив.

Копнееше да завие в отговор: да каже на Вълк, че не се разделят завинаги. Че един ден той ще намери начин да бъдат заедно. Но не можеше да измисли как да го каже, защото на вълчия език нямаше бъдеще.

Вместо това го каза на собствения си език. Знаеше, че Вълк няма да го разбере, ала също така знаеше, че това е обещание, което дава колкото на него, толкова и на себе си.

— Някой ден — извика той и гласът му зазвъня в кристалния въздух — ние ще бъдем заедно. Ще ловуваме заедно в Гората. Заедно… — Гласът му потрепери. — Обещавам ти, вълчи братко!

Не последва никакъв отговор. Но Торак и не очакваше. Беше дал своето обещание.

Загреба шепа сняг, за да охлади пламналото си лице. Почувства се по-добре. Загреба още малко и изтри знака на смъртта от челото си.

После се обърна и пое обратно към Гората.

Бележка на автора

Ако можехте да се озовете в света на Торак, щяхте да откриете, че част от него ви е изненадващо позната, а друга — напълно неизвестна. Щяхте да се върнете шест хиляди години назад, във времето, когато Гората е покривала цяла Северозападна Европа. Ледената епоха е свършила няколко хиляди години преди това и мамутите и саблезъбите тигри ги няма. Но макар повечето дървета, растения и животни да са били същите както сега, горските коне са били по-яки и сигурно щяхте да ахнете при вида на бизона: огромен див бивол с извити напред рога, високи около метър и осемдесет, смятано от плешките.

Хората от света на Торак са изглеждали също като вас или мен, но техният начин на живот е бил много различен. Ловците събирачи са живеели в малки кланове и непрестанно са били в движение. Понякога са се задържали в лагера си само няколко дни, както Торак и баща му от Вълчия клан, а понякога са оставали цяла луна или сезон, както Гарвановия и Глигановия клан. Не са били чували за земеделие, нямали са писменост и метали и не са познавали колелото. Нямали са нужда от тях. Владеели са до съвършенство изкуството на оцеляването. Знаели са всичко за животните, дърветата, растенията и скалите в Гората. Когато са искали нещо, знаели са къде да го намерят или как да го направят.