Читать «Вълчият брат» онлайн - страница 103

Не успя да надуши нищо. Торак беше прекалено високо. Мечката не знаеше къде е той. Видя я как се обръща и тръгва надолу към Гората.

Сега той трябваше да направи немислимото. Трябваше да я примами обратно.

Имаше само един сигурен начин за това. Смъкна ръкавиците си и задуха върху пръстите си, за да ги стопли. После свали торбичката от гарванова кожа от колана си. Развърза връвта от косми, отвори кутийката от кора на калина и Нануак лъсна насреща му. Речните очи, каменният зъб, лампата.

Вълк изръмжа тихо, по-скоро изскимтя.

Торак облиза напуканите си от студа устни. От торбичката с билки извади вързопчето от брезова кора на Рен. Пъхна пречистващите билки и кутията от брезова кора в пазвата си и разгледа онова, което му беше приготвила Рен през нощта. Малка торбичка, изплетена от трева. Плетката бе толкова фина, че щеше да удържи дори речните очи и в същото време да позволи на светлината на Нануак да заблести: светлината, която Торак не можеше да види, но мечката можеше.

Като внимаваше да не докосва Нануак с голи ръце, той изсипа лампата, каменния зъб и речните очи в изплетената от трева торбичка. После я завърза и преметна дългата връв през врата си. Понесе Нануак открито на гърдите си.

Очите на Вълк отразиха бледа, потрепваща златиста светлина: светлината на Нануак. Щом Вълк я виждаше, значи и демонът щеше да я види. Момчето разчиташе на това.

То се обърна да посрещне мечката. Тя се движеше без усилие в снега и вече се беше отдалечила.

— Ето, виж — извика Торак колкото може по-тихо, за да не разгневи Световния дух. — Нали това търсиш: най-ярката от всички души, душата, която ненавиждаш толкова много и копнееш да угасиш завинаги. Ела да си я вземеш.

Мечката спря рязко. През мощните й плещи премина тръпка. Едрата й глава се залюля. Обърна се и тръгна обратно към Торак.

Той се изпълни с ликуващо чувство. Това чудовище беше убило баща му. Оттогава той непрекъснато бягаше. Сега нямаше да бяга повече. Щеше да се бие.

Беше по-бърза, отколкото очакваше. Скоро се приближи. Изправи се на задните си крака като човек. Макар да стоеше петдесет стъпки по-нагоре, Торак я видя съвсем ясно — сякаш, ако протегнеше ръка, щеше да я докосне.

Тя вдигна глава и срещна очите му. Изведнъж той забрави за Духа, забрави за клетвата пред бащата си. Вече не стоеше върху заледена планинска пътека, беше обратно в Гората. От разрушения заслон се понесе дивият вик на баща му. „Торак! Бягай!“

Не можеше да помръдне. Искаше да избяга — да се втурне нагоре по пътеката към вдлъбнатината, както си повтаряше, че трябва да направи, — но не можеше.

Демонът изсмукваше волята му и го теглеше надолу, надолу, надолу…

Вълк изръмжа.

Торак се отърси от вцепенението си и пое несигурно по пътеката. Когато бе погледнал в тези очи, все едно бе погледнал към слънцето: обрамченият в зелено образ остана запечатан в главата му.

Чу как ледът запука. Мечката беше започнала да се изкачва по склона на клисурата. Представи си я как се катери със смъртоносна бързина. Трябваше да стигне до вдлъбнатината, иначе нямаше да има никакъв шанс.