Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 189

— Виното ще бъде само за мъжете! — извика Даниел.

— Да не превариш макароните, ей, Никола̀! — каза умолително Алисия.

Викове се носеха около Франсоаз. Някой се изсмя близо до нея. Кухненска миризма изпълни въздуха.

Пет чинии блестяха под матовата лампа на тавана. Парата от тенджерата излиташе през отворения прозорец. Алисия се бе облегнала на рамото на Никола̀ и го гъделичкаше с пръст по ухото. Той се извърна и я целуна в устата. Кристин започна да крещи. Дани изтича. Даниел се отпусна на един стол, запали цигара и каза:

— Много съм гладен!

Дани се върна.

— Няма нищо. Капризничи!

— Ами ако пусна наденичките в болонския сос! — каза Никола̀ въодушевено.

— Ти си луд! — възкликна Франсоаз. — Няма да стане болонски сос!

— Не. Но може би нещо по-хубаво!

Тя се засмя.

— В края на краищата, който не рискува!…

— На масата! — извика Алисия.

Всички седнаха.

Когато Никола̀ се приближи, понесъл с две ръце дълбоката чиния, в която се издигаше мека планина от спагети, избухнаха аплодисменти.

* * *

Филип отвори вратата на апартамента, влезе в тъмния салон, запали една лампа и си наля чаша уиски.

Този следобед церемонията в кантората му беше смешно проста. Споразумението, съставено от Блондо, беше толкова ясно и толкова подробно, че самият той не би го направил по-хубаво. Във всеки случай съвсем не би трябвало да се безпокои. Все пак реши да продължи престоя си с четиридесет и осем часа. Ще има възможност да прегледа отново няколко стари дела, които беше забравил…

Очевидно къщата не беше много привлекателна. Капаците на прозорците затворени, килимите навити, мебелите насъбрани и завити с чаршафи — всичко това придаваше на голите стаи изоставен и враждебен вид. По нареждане на Карол Агнес, преди да отиде в отпуска, трябваше да се погрижи добре да затвори апартамента. Навярно бе заминала снощи за Бретан при една от сестрите си. Впрочем Филип предпочиташе да не бъде сам с нея. От известно време тя имаше навик внимателно и мълчаливо да се вглежда в него, което му беше неприятно. Нямаше нужда някой да му сервира.

Уискито не беше студено. Да не забрави да включи хладилника.

Тази вечер ще отиде в ресторант. В кой? Не беше още решил. Сам, разбира се. Не можеше да понася присъствието на когото и да било до себе си. Блондо го беше раздразнил преди малко със своя високомерен и нахален младежки вид. Приличаше на изострен молив. И с тая бледа кожа, с тия очила… Повечето от парижаните, които срещаше, му се виждаха болни в сравнение с хората, които се излежаваха там, на плажа. Той си представи как Карол се прибира в хотела, опиянена от слънцето и чистия въздух; как се къпе под душа, как се облича, за да отиде на вечеря с приятели. С Ашезонови навярно. Или пък с Лапаружови. Да й телефонира? За какво? Тя толкова малко се интересуваше какво прави той в Париж, колкото и той се интересува какво прави тя в Кан.

Една миризма, която не бе почувствувал отначало, му причини отвращение. Апартаментът миришеше на застояло.

Той изпи уискито в чашата, запали цигара, всмукна три пъти, от което по езика му остана следа от горчилка, мина в кабинета си, погледна книгите и бе сразен от тяхната многочисленост и от подредбата им. Цялата тази наука не водеше до нищо! Пред погледа на смъртта имаше ли някаква творба, за която да не бе прахосано време?