Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 183

Допирът със студената вода му бе неприятен. Поплува малко, върна се на брега и се изтегна, мокър и осолен, върху дюшека си. Капчици блестяха по космите на краката му. От небето се сипеше топлина като от пещ. След миг той бе вече сух. Карол продължаваше да плува като парченце месо, люляно от едно дружелюбно море. Ами ако не се върне? Тя стигна до един малък сал, закрепен върху четири боядисани в червено буренца, покачи се на него и се излегна на слънце. Мина моторна лодка, която влачеше изправен върху водата скиор, величествен и бърз, с криле от пяна. Не беше ли същият отпреди малко? Филип си помисли: „Ще трябва да телефонирам в Париж!“ Нямаше никаква причина за това, тъй като се бяха уговорили, че Блондо ще го потърси при първото затруднение. Но изведнъж загуби доверие на всички. Или поне имаше нужда да си каже, че там не могат да се справят без него.

Използувайки отсъствието на Карол, той отиде в бара на плажа и поиска телефонна връзка. Дървената кабина миришеше на корабна боя и на масло против слънчево изгаряне. Прав, по бански гащета, в задушната кабинка, Филип си представи своя помощник напълно облечен, обут, с вратовръзка и този контраст го развесели за миг.

— Всичко върви добре — твърдеше Блондо. — Аз направих проекта за споразумението Мисак-Буле съгласно вашите указания. Ще дойдат да подпишат вдругиден…

— Защо толкова бързо?

— Господин Мисак заминава за Щатите в началото на идущия месец. Той ме помоли да ускоря…

Филип раздразнено цъкна с език. Делото беше от най-сложните. Не можеше да остави подписването на споразумението да стане в негово отсъствие. Това беше въпрос на професионално достойнство. Задължението, което си приписваше, му вля нова сила. Не се мъчеше да мисли, че това става прибързано, а засия от радост.

Слънчев лъч се промъкваше между пролуката на две дъски. Наблизо ехтяха възгласите и смехът на играещите на пинг-понг.

— Слушайте, Блондо — каза той, — работата е много важна… Ще дойда… Да, да… Ще прескоча със самолет… Предпочитам…

Той излезе от кабината успокоен, удовлетворен, извинен, дишащ с пълни гърди. Карол се бе върнала от сала. Изтегнала се на дюшека, тя свали черните си очила, погледа Филип и каза:

— Къде беше?

Той й обясни със загрижен вид, че е принуден да отлети утре за Париж:

— Ще остана два-три дни, не повече, за да уредя тази работа. Неприятно е, но какво да се прави? Необходимо е…

Тя не се възпротиви, сложи отново очилата си и мълчаливо се отдаде пак на властта на слънцето.

XXVI

Като излезе от кабинета на директора на „Топ-Копи“ Франсоаз беше объркана. По-добре ли беше да изкарва повече, като работи в бюрото цял работен ден, както този човек й предлагаше, или пък да печели по-малко, продължавайки да работи вкъщи, без да бъде ограничавана от работното време? Второто решение й се виждаше по-изгодно, но си казваше, че не е разумно да отхвърли първото. Трябваше да отговори преди края на седмицата. Ще говорят за това вкъщи, довечера на масата. От един месец насам, откакто се бе върнала в апартамента на улица „Сен Дидие“, тя много харесваше тия сериозни разговори по време на вечерята. Всеки излагаше проблемите си пред всички и след това правеше каквото сам реши. Така всеки се чувствуваше силно обкръжен и едновременно много свободен. Наистина в началото Франсоаз се чувствуваше притеснена от присъствието на Алисия, която Никола̀ бе довел още когато сам обитаваше апартамента. Невъзможно бе да изхвърли навън това момиче. Впрочем тя беше любезна, сервилна, сдържана и внасяше своя дял в общата каса. Даниел беше назначен временно в ОДИЛ и получаваше шестстотин и петдесет франка месечно; Никола̀ имаше от фотороманите един непостоянен доход, но все пак значителен, докато чакаше да „направи големия удар“ в телевизионната поредица; и най-сетне малката месечна помощ, която Филип беше обещал да отпуска на децата си, щеше да уравновеси бюджета на групата. Франсоаз ръководеше финансовата част, а Дани се грижеше за покупките и кухнята. От време на време Мариан и Шарл Совело посещаваха дъщеря си и зет си и им носеха продукти. Филип обаче не беше идвал нито веднъж от преместването им. А и от тяхна страна нито Даниел, нито Франсоаз бяха ходили на улица „Бонапарт“. Преди да се завърне в Тюке, Мадлен настойчиво ги бе карала да отидат при баща си. Те бяха обещали без ентусиазъм, но бе изминало доста време и когато миналата седмица Франсоаз телефонира, Агнес й отговори, че господинът и госпожата са в Кан от пет дни. Тя се успокои и едновременно натъжи. Сега, когато Карол се беше върнала, Франсоаз имаше все по-малко желание да се сближава с баща си. Нейното семейство бяха Даниел, Дани, Никола̀, дори Алисия до известна степен.