Читать «Вълнения (Краят на Ейглетиерови)» онлайн - страница 180

Той изпи чая си и го намери блудкав. Като оставяше чашата си, Карол докосна ръката му. Погледите им се срещнаха. Филип мъчно издържа блясъка на тези големи сиви очи, проводени от малки черни зеници. През отворения прозорец нахлуваше топлината на деня. Дланта на Карол се сви. Той не можа да понесе този контакт и леко се отдръпна. Досещаше ли се тя какво ставаше в главата му? Меланхолична усмивка заигра по устните й.

— От Париж наистина трябва да се бяга през юли — каза тя.

— Няма много да чакаме!

— Така ли считаш? До четвърти август! Има почти три седмици. А след това в Югославия! Не е толкова радостно като перспектива!…

— Нищо друго не мога, Карол. Непременно трябва да отида по работа в Загреб…

— Ако отидем на юг като начало? Петнадесет дни в Кан — ще бъде прекрасно! Убедена съм, че Блондо може да свърши работата ти…

— Блондо! Блондо! — заповтаря той. — За текущите задачи, разбира се, но за другото…

Като каза тези думи, той я погледна и изведнъж това предложение, което отначало беше отхвърлил като абсурдно, му се видя като спасителен пояс. Слънцето, морето щяха да разпръснат черните облаци, които пълзяха в него. Не тук, в този Париж, изпълнен със спомени, но там, в силния блясък на лятото, ще намери отново равновесието си. Единственото нещо, което можеше да го заинтересува в това предложение, беше надеждата за неминуемо изцеление. Вече мислеше кой хотел да избере, кога да купи билетите за самолета, какви покупки е необходимо да направи…

— Ако не беше делото Мисак-Буле! — каза той. — Най-сетне ще разгледам досието с Блондо. Може би като му дам точни указания…

— Ще видиш колко ще ни бъде хубаво в Кан! — каза Карол.

Може би и тя гледаше на това пътуване като на едно лечение. Страдаха от една и съща болест и не смееха да си признаят един на друг. Той нежно взе ръката й и я поднесе към устните си. Тя беше като някакъв хладен и гладък предмет, лишен от загадка. „Скоро всичко ще се промени каза си той. — Скоро ще стане както преди“.

* * *

Нежният и равномерен плясък на вълните и вечно синьото небе затъпяваха духа като дълго повтаряна молитва. С глава под сянката на чадъра, изложил тялото и краката си под жаркото слънце, Филип се отдаваше на животинска летаргия, която постепенно започваше да му втръсва. На две крачки от него Карол, почти гола, намазала кожата си с крем за почерняване, се печеше неподвижно върху един дюшек, покрит с бяла хавлиена кърпа.

За щастие на този луксозен плаж, запазен само за хотела, посетителите бяха сдържани, но общителни хора. За осем дни, откакто бяха тук, Филип научи наизуст навиците и анатомията на всички. В действителност животът в този луксозен хотел беше потискащ от еднообразие и скука. Плаж, къпане в морето, часове за бронзиране, обеди със сурови зеленчуци и плодове, задължителното светлочервено вино, празненствата, галапредставленията в „Палм Бийч“, аперитив, от време на време разходка с яхта край островите, големите ресторанти от типа „провинциални ханове“, където сервират печени лавраци или домашна рибена яхния, или омари по американски, силно лъхащи на алкохол, топли безкрайни нощи. Той не можеше вече да заспи, без да взема сънотворни лекарства. Дори често трябваше да сменя лекарствата, за да си осигури необходимия сън. Сутрин главата му тежеше, езикът му се преплиташе.