Читать «Възмущение» онлайн - страница 78

Но понеже бях афектиран, предпочетох да отида в къщата на братството, където Сони ме запозна с Марти Зиглър, един от членовете му — момче с благ глас, на което явно още не се бе налагало да се бръсне, студент първа година от Дейтън, който издигаше Сони в култ и бе готов да изпълни всяка негова молба, роден последовател на роден лидер, който, в уединението на стаята на Сони, моментално се съгласи само за долар и половина на ходене да ми бъде заместник в църквата — да се подписва с моето име на присъствената карта, да я подава на входа на излизане и да не казва никому за уговорката ни, както докато го прави, така и след като ангажиментът приключи. Имаше доверчивата усмивка на човек, който иска да се хареса на всички, и изглеждаше изпълнен с желание да се хареса колкото на Сони, толкова и на мен.

Този Зиглър си беше грешка, знаех го — последната ми грешка. Не отмъстителният Флъсър, мизантропът на колежа, а милият Зиглър — той беше съдбата, надвиснала над главата ми. Изумих се от собствените си действия. Не бях роден за следовник, нито се бях превърнал в такъв, но ето че и аз се поддадох на родения лидер, след ден като този бях твърде изтощен и сащисан, за да не го направя.

— Е, погрижихме се за църквата — обяви Сони, след като новонаетият ми заместник напусна стаята. — Проста работа, какво ще кажеш?

Така рече самоувереният Сони, макар че аз знаех извън всяко съмнение още тогава, знаех като син на изпълнения ми със страх баща, че това неестествено красиво еврейче с щедро поведение на привилегирован, свикнал да внушава респект и да получава подчинение, да печели благоразположението на всеки и никога да не се кара с никого, да привлича възхищението и вниманието на околните, свикнал да извлича наслада от това, да е най-великото нещо в миниатюрния свят на братството си, ще се окаже ангелът на смъртта.

Още докато двамата със Сони бяхме в таванската ми стая в „Нийл Хол“, бе завалял сериозен сняг, а докато стигнем къщата на братството, вятърът бе достигнал шейсет километра в час и седмици преди Деня на благодарността снежната виелица от ноември 1951 година бе започнала да покрива северните окръзи на щата, както и съседните Мичиган и Индиана, после Западна Пенсилвания и щата Ню Йорк, и накрая голяма част от Ню Ингланд, преди да отпраши към морето. До девет вечерта бе натрупал две педи сняг и продължаваше да вали като в приказка, вятърът вече не свистеше по улиците на Уайнсбърг, старите дървета в града не се поклащаха и не скърцаха, а най-тънките им клони, подхванати от вятъра и неиздържали на тежестта на снега, се стоварваха в дворове и запречваха пътища и пешеходни алеи — вече без протест от страна на вятъра или на дърветата, просто дрипави парцали, които кръжат неспирно надолу сякаш с намерението да успокоят всичко размирно по северната граница на Охайо.

Малко след девет чухме грохота. Разтърси целия кампус, който се намираше нагоре по улица „Бъкай“, на около километър от къщата на еврейското братство, където бях вечерял и където получих собствено легло и шкафче — в комплект с прясно изпрани дрехи на Сони, които да облека, — и където бях приет за съквартирант на великия Сони за тази нощ, а ако пожелая, и за по-дълго. Грохотът, който чухме, беше като рева на тълпата на футболен мач, след като е бил отбелязан тъчдаун, само дето не стихваше. Като рев на тълпа след спечелването на купата. Като рев, изтръгнал се от дробовете на победителя в последната битка на тежка война.