Читать «Възмущение» онлайн - страница 76

Оливия. Ядосана на майка ми и на мен, Оливия е дошла да претършува и преобърне нагоре с краката стаята ми, после е отишла да се самоубие. Изпитах ужас при мисълта, че е можела, обезумяла от ярост, да сложи край на откаченото фиаско и да си среже китките ей там, на леглото ми.

Носеше се миризма на развалена храна и още една, също толкова осезаема, но не можах да я разпозная веднага, толкова бях потресен от видяното и от изводите, които си направих. Точно пред крака ми видях единичен чорап, обърнат с опакото навън. Вдигнах го и го доближих до носа ми. Чорапът, вкочанен и обезформен, смърдеше не на крака, а на засъхнала сперма. Всичко, което вдигнах и помирисах, смърдеше на същото. Всичко беше накиснато в сперма. Дрехите за сто долара, които си бях купил от специализирания магазин за униформи, бяха пощадени единствено защото ми бяха на гърба, когато отидох в лечебницата с възпаления апендикс.

Докато съм лежал в болницата, някой се бе нанесъл в стаята ми и се беше самозадоволявал денонощно, изпразвайки се в почти всяка моя вещ. Естествено, нямаше как да е Оливия. Беше Флъсър. Няма начин да не е Флъсър. „Но ще платя и аз на всички вас!“ И тази вакханалия, дело на един човек, бе отмъщението върху мен.

Внезапно започна да ми се повдига — колкото от шок, толкова и от миризмите — и прекрачих прага към празния коридор, за да попитам на висок глас какво лошо съм сторил на Бъртрам Флъсър, че да го подтикна да извърши такъв нечуван вандалски акт спрямо мизерните ми вещи. Напразно се опитвах да проумея удоволствието, което е изпитвал при оскверняването на всичко, което ми принадлежеше. Кодуел, от една страна, Флъсър, от друга; майка ми, от една страна, и баща ми, от друга; игривата, мила Оливия, от една страна, и съкрушената Оливия, от друга. И помежду всички тях настойчиво защитих себе си с нелепа канонада от викове: „По дяволите!“.

Сони Котлър ми обясни всичко, когато дойде да ме прибере с колата си и го заведох горе да му покажа стаята. Както стоеше до мен на прага, Сони рече:

— Той те обича, Маркъс. Това са символи на неговата любов.

— И боклукът ли?

— Особено боклукът. Местният Джон Баримор е изгубил почва под краката си.

— Нима? Флъсър е обратен?

— Луд за връзване, обратен като хастар. Да го беше видял в ония ми ти сатенени бричове в „Училище за сплетни“. На сцената Флъсър е уникален — перфектна мимика, изключителен комик. Извън сцената е напълно изтрещял. Извън сцената Флъсър е изрод. Има такива хора изроди, Маркъс, и ето че ти се сблъска с един от тях.

— Но това не може да е любов, звучи абсурдно!

— Много неща в любовта са абсурдни — обясни Котлър. — Доказва ти колко е потентен.

— Не, ако тук има нещо, то е омраза. Противопоставяне. Флъсър е превърнал стаята ми в бунище, защото ме мрази вдън душа. А какво съм му направил? Счупих му проклетата плоча, с която ми надуваше главата по цяла нощ! Само че това беше преди няколко седмици, малко след като дойдох тук. И му купих нова — още на другия ден отидох и му я възстанових! Но да направи нещо толкова мащабно, унищожително и отвратително като това, което по никакъв начин не мога да приема… направо не разбирам. Човек би си помислил, че е много далече от всякакви чувства към човек като мен, а ето ти: конфронтация, война, омраза! Сега какво? Какво следва? Как бих могъл да живея тук?