Читать «Възмущение» онлайн - страница 74

— Но току-що ми бяха отстранили апендикса, господин декан.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Никога в живота ми не съм си служил със сила, декан Кодуел. Спрямо никого. Никога не ми се е налагало — добавих.

— Не ти се е налагало. Мога ли да попитам какво означава това?

— Не, сър, не можете. Декан Кодуел, много ми е трудно да говоря за това. Наистина мисля, че съм в правото си да вярвам, че каквото и да се е случило в личното пространство на болничната ми стая, то е било само между мен и Оливия.

— Може би да, може би не. Мисля, всеки ще се съгласи, че с оглед на обстоятелствата, ако изобщо е било само между теб и нея, вече не е. Според мен можем да се съгласим, че поради тази причина си дошъл да се видим.

— Защо?

— Защото Оливия вече не е тук.

— Къде е?

— Оливия получи нервна криза, Маркъс. Наложи се да бъде откарана с линейка.

Тя, която изглеждаше по този начин, да бъде откарана с линейка? Това момиче, надарено с толкова ум и с онази красота, с онази осанка, с онова очарование и с онази съобразителност? Беше едва ли не по-лошо, отколкото да е мъртва. Най-интелигентното момиче тук е откарано с линейка заради нервна криза, докато всички останали в кампуса си правят подробен преглед в библейския смисъл и приключват живи и здрави!

— Не знам точно какво се има предвид под нервна криза — признах аз на Кодуел.

— Човек губи контрол над себе си. Всичко ти идва повече и се отказваш, сриваш се по всички възможни начини. Имаш контрол над чувствата си не повече от дете и трябва да бъдеш хоспитализиран и да се грижат за теб като за дете, докато се възстановиш. Ако изобщо някога се възстановиш. Колежът пое риск с Оливия Хътън. Бяхме запознати с психическото й състояние в миналото. Знаехме, че е била лекувана с електрошокова терапия, както и тъжната история на пропаданията й — едно след друго. Но баща й е хирург в Кливланд и изтъкнат възпитаник на „Уайнсбърг“, затова я приехме по молба на доктор Хътън. Нещата не се развиха добре нито за доктора, нито за колежа, а най-малко пък за самата Оливия.

— Но тя добре ли е? — И докато задавах този въпрос, самият аз имах чувството, че всеки момент ще се срина. Моля ви, повтарях си, моля ви, декан Кодуел, нека си поговорим благоразумно за Оливия и да не споменаваме „пропадания“ и „електрошок“! Тогава си дадох сметка, че той прави точно това.

— Казах ти — продължи, — момичето прекара криза. Не, не е добре. Оливия е бременна. Въпреки цялата й история, някой не се е въздържал и сега тя е бременна.

— О, не! — възкликнах аз. — А къде е тя?

— В клиника за лечение на психиатрични заболявания.

— Но не е възможно и да е бременна.

— Възможно е и е бременна. Безпомощна млада жена, дълбоко нещастен човек, който страда от хронични умствени и емоционални проблеми, неспособна да се предпази от клопките в живота на една девойка, а ето че някой се е възползвал от нея. Някой, комуто предстои да дава обяснения надълго и нашироко.

— Не съм аз — побързах да отговоря.