Читать «Възмущение» онлайн - страница 72

— Завинаги ли си замина? — настоях.

Дежурната само сви рамене.

— Добре ли е, знаете ли?

Отне й доста време, докато реши какво да ми отговори, и накрая не отговори нищо.

Беше петък, втори ноември. Вече пет дни, откак ме бяха изписали, и по план трябваше в понеделник пак да започна да изкачвам трите етажа до стаята ми в „Нийл Хол“, но се чувствах по-слаб, отколкото когато ме вдигнаха от болничното легло, за да направя първите си стъпки след операцията. На кого да се обадя, за да потвърди, че Оливия е мъртва, без в същото време да бъда обвинен, че съм отговорен за смъртта й? Дали във вестника няма да има съобщение за смъртта на възпитаничка на „Уайнсбърг“, причинена от собствената й ръка? Дали да не отида до библиотеката и да преровя последните броеве на кливландския ежедневник, за да разбера? Новината със сигурност няма да е поместена в градския вестник „Уайнсбърг Игъл“, нито пък в студентското вестниче „Оулс Ай“. Човек може да направи двайсет опита за самоубийство и пак да не се появи на страниците на този безвкусен и блудкав парцал. Какво правя на място като „Уайнсбърг“? Защо не се прибера да си ям обяда от хартиена торбичка заедно със Спинели недалече от пияниците в местния парк и да играя втора база за „Робърт Трийт“, и да запиша всичките страхотни курсове при нюйоркските ми преподаватели? Ако не беше баща ми, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Оливия…

В следващия момент вече излизах тичешком от „Доланд“ и летях към „Дженкинс“, забързах по коридора на първия етаж към кабинета на декан Кодуел и помолих секретарката му да се видя с него. Тя ме остави да чакам на един стол срещу бюрото й в приемната, докато деканът приключи срещата си с друг студент. Въпросният студент се оказа Бърт Флъсър, когото не бях виждал, откак се изнесох от първата си стая. Какво прави той при декана? Всъщност защо не се вижда с декана всеки ден? Би трябвало да е в непрекъсната разпра с него. Би трябвало да е в непрекъсната разпра с всеки. Провокация, бунт и порицание. Как човек се справя с тази драма ден след ден? И кой друг, ако не някой като Флъсър, би искал да е непрекъснато от грешната страна, да му се карат и да го порицават, да бъде презрян и самотен, отритнат от всички, ненавистен? Къде другаде, ако не в „Уайнсбърг“, един Бъртрам Флъсър би могъл да се наслаждава до насита на изобилие от укор? Тук, в света на праведните, анатемата бе в своята стихия — повече, отколкото би могло да се каже за мен.

Без да обръща внимание на присъствието на секретарката, Флъсър се обърна към мен:

— Това с повръщането… добро изпълнение.

После продължи към вратата на коридора, където се обърна и изсъска: