Читать «Възмущение» онлайн - страница 69

— Обещавам ти. Ще се справя.

Целунахме се и докато и двамата мислехме за баща ми, сякаш бяхме привлечени един към друг от отчаяния си копнеж да се случи чудо.

III

В лечебницата ме заведоха до тясното болнично легло — едно от трите в доста мъничка, светла стая с изглед към горите около кампуса, — което щеше да бъде мое през следващата седмица. Сестрата ми показа как да дърпам пердето около леглото си, ако искам да остана насаме, макар че, както обясни, другите две легла били свободни, така че за момента съм имал на разположение цялата стая. Показа ми банята оттатък коридора, където имаше мивка, тоалетна и душ. При вида и на трите се сетих как майка ми търкаше банята в болницата, след като Оливия си тръгна към кампуса — след като Оливия си тръгна, за да не бъде поканена в живота ми никога повече, стига да удържа на обещанието, което дадох на майка ми.

Сони Котлър беше с мен в лечебницата и ми помогна да си пренеса багажа — учебници и тоалетни принадлежности, — така че спазих дадените при изписването инструкции да не нося или вдигам каквото и да било. Докато пътувахме с колата на Сони от болницата, той ми напомни да му се обаждам за всичко, което се сетя, и ме покани на вечеря в братството същата вечер. Беше страшно любезен и внимателен и се запитах дали майка ми е разговаряла с него за Оливия и дали той прелива от желание да ми помогне да не страдам по нея и да не наруша уговорката с майка ми, или тайно възнамерява да й се обади и да я изведе пак, след като и бездруго съм я зарязал. Колкото и да ми помагаше Сони, не можех да се справя със своята мнителност.

Всичко, което виждах и чувах, насочваше мислите ми към Оливия. Отказах да отида в дома на братството на Сони и предпочетох да изям първата си вечеря сам в столовата в кампуса с надеждата да засека Оливия да се храни сама на някоя от по-малките маси. На връщане към лечебницата избрах заобиколния път, минах покрай „Совата“, където надзърнах, за да видя дали пък не се храни сама на бара — макар да знаех, че ненавижда това място точно толкова, колкото и аз. И през цялото време, докато търсех възможност да се натъкна на нея, и през цялото време, докато установявах, че всичко, като се започне от банята в лечебницата, ми напомня на нея, в главата ми звучеше един глас: „Вече ми липсваш. Винаги ще ми липсваш. Никога няма да срещна никоя като теб!“. И непрекъснато в отговор до мен достигаше мелодичното, лековато „Изстрелях аз стрела във висинето / и на земята падна тя, незнайно где“. „О, Оливия — мислех си, докато започвах да й пиша поредното писмо, естествено, наум, — ти си толкова прекрасна, толкова красива, толкова умна, толкова благородна, толкова чиста, толкова уникално сексапилна. Какво като си си прерязала китката? Нали зарасна. А ти самата вече си излекувана! Е, направи ми свирка — престъпление ли е? Е, направила си и на Сони Котлър — престъпление…?“ Но не можех да понеса лесно тази мисъл и съпътстващия я спомен и ми бяха нужни немалко усилия, за да я залича. „Искам да бъда с теб. Искам да бъда близо до теб. Ти си богиня — майка ми е права. А кой изоставя богиня, защото майка му иска това от него? Майка ми няма да се разведе с баща ми, каквото и да правя. За нищо на света не би го изпратила да живее с котките зад магазина. Твърдението й, че ще се разведе с него и е наела адвокат, беше просто ход, чрез който искаше да ме изиграе. Но от друга страна, не би могло да е ход, понеже нали ми разказа, че смята да се разведе, още преди да знае за твоето съществуване. Освен ако не е знаела чрез роднините на Котлър в Нюарк. Но майка ми никога няма да ме излъже по такъв начин. Нито пък аз бих могъл. В капан съм — дадох й обещание, което не мога да наруша, а спазването му ще ме съсипе!“