Читать «Възмущение» онлайн - страница 28

Но тя не каза нищо; изобщо не погледна към мен. Повече не искаше да има нищо общо с мен. Бях я изгубил, при това, както осъзнах, не защото родителите й бяха разведени, а защото моите не бяха.

Колкото и да си повтарях, че ми е по-добре без нея и че е започнала да пие поради същата причина, поради която ми направи свирка, не можех да си я избия от главата. Страхувах се от нея. Бях същият като баща ми. На практика аз бях баща ми. Не го бях оставил в Ню Джърси, ограничен от разбиранията си и разстроен от страховете и предчувствията си. Аз се бях превърнал в него в Охайо.

Започнах да й звъня по телефона в общежитието, но тя не приемаше обажданията ми. Опитвах се да разговарям с нея след час, но тя избързваше напред. Писах й още веднъж:

Скъпа Оливия,

Говори с мен. Погледни ме. Прости ми. Вече съм с десет години по-възрастен в сравнение с мига, в който се запознахме. Вече съм мъж.

Марк

Заради нещо детинско в последните три думи — детинско и жаловито, и неискрено — разнасях писмото в джоба си близо седмица, преди да го пъхна през процепа в кутията на вътрешната поща на кампуса, окачена във фоайето на общежитието.

Ето какъв отговор получих:

Скъпи Маркъс,

Не мога да се видя с теб. Знам, че ще избягаш от мен, този път защото ще видиш белега на китката ми. Ако го беше забелязал в нощта на нашата среща, щях да ти кажа истината. Бях готова да го направя. Не се опитах да го скрия, но ти просто не го забеляза. Имам белег от бръснарско ножче. Докато учех в „Маунт Холиоук“, направих опит за самоубийство. Затова бях три месеца в онази клиника. Клиниката „Менингър“ в Топика, Канзас. Санаториум и болница за психопатични заболявания. Това е цялото й име. Баща ми е лекар и познава този-онзи, затова ме хоспитализираха там. Използвах ножчето, докато бях пияна, но предварително бях обмисляла да го направя, през цялото време, докато не живеех истински, аз ходех от час в час и се правех, че живея. Ако бях трезва, щях да успея. Така че, наздраве за десетте уискита с бира — благодарение на тях съм жива днес. На тях и на неспособността ми да довършвам нещата докрай. Дори самоубийството не ми е по силите. Не мога да оправдая съществуването си дори по този начин. Другото ми име е Самообвинение.

Не съжалявам за това, което направихме, но не бива да правим нищо повече. Забрави ме и си върви по пътя. Тук няма друг като теб, Маркъс. Ти не просто си станал мъж — почти със сигурност си бил мъж през целия си живот. Никога не бих могла да си те представя като „дете“, дори когато си бил такова. И със сигурност не си бил дете като останалите тук. Ти не си обикновена душа и нямаш работа тук. Ако оцелееш в тази консервативна и омразна среда, те чака сигурно бъдеще. Всъщност защо изобщо си дошъл в „Уайнсбърг“? Аз лично съм тук именно защото е толкова консервативно и това би трябвало да ме направи нормално момиче. А ти? Ти би трябвало да учиш философия в Сорбоната и да живееш в мансарда на Монпарнас. Важи и за двама ни. Сбогом, прекрасни ми!

Оливия