Читать «Възмущение» онлайн - страница 30

Исках да си събера багажа и да се махна, без да ми се налага да обяснявам на Елуин защо го изоставям. Исках да изчезна и никога повече да не ми се налага да изтърпявам мълчанията му. Не понасях безмълвието му, не понасях и малкото, което все пак ми казваше — и неохотата, с която думите напускаха гърлото му, — когато благоволеше да проговори. Дотогава не бях осъзнавал колко всъщност не го харесвам, дори преди да нарече Оливия мръсница. Постоянните му мълчания трябваше да ме накарат да се замисля, че поради някаква причина не ме харесва — защото бях евреин, защото не учех инженерство, защото не членувах в братство, защото не се интересувах от поддържане на автомобилни двигатели или обслужване на влекачи, защото не бях каквото там друго не бях, — или че просто не го интересува дали съществувам. Да, наистина ми даде назаем безценния си ласал, когато го помолих, което тутакси идеше да покаже, че помежду ни има повече приятелски чувства, отколкото му бе възможно или желаеше да ми покаже, или пък просто бе достатъчно човек, че от време на време да прави сърдечни и неочаквани неща. От друга страна обаче, бе нарекъл Оливия мръсница и поради тази причина го презирах.

Оливия Хътън бе прекрасно момиче, което някак си се беше пропило в колежа „Маунт Холиоук“ и трагично се бе опитало да сложи край на живота си с бръснач. Не беше мръсница. Беше героиня.

Все още събирах нещата си в два куфара, когато най-неочаквано Елуин се появи в стаята по средата на деня, мина току покрай мен, отиде до бюрото си и грабна две книги, оставени там, после се обърна рязко и се насочи към вратата, както обикновено, без да пророни и дума.

— Изнасям се — казах.

— Е, и?

— О, майната ти!

Той остави книгите и ми фрасна един в челюстта. Имах чувството, че ще се строполя, после, че ще ми призлее, след което, притискайки удареното място на лицето си, за да проверя дали не кърви, или не е разместено, проследих с поглед как той взема обратно двете книги и напуска стаята.

Не разбирах Елуин, не разбирах и Флъсър, нито баща ми, нито Оливия — не разбирах нищо и никого. (Друга голяма тема през онази последна година от живота ми.) Защо му е на едно толкова симпатично и интелигентно, и изискано момиче да иска да умре на деветнайсет години? Защо се е пропила в „Маунт Холиоук“? Защо искаше да ми духа? Да ми „подари“ нещо, както се изрази? Не, в това, което направи тя, имаше още нещо, но не можех да разбера какво е. Разводът на родителите й не би могъл да обясни всичко. А и какво би променило, ако можеше? Колкото повече се натъжавах, докато мислех за нея, толкова повече я желаех; колкото повече ме болеше челюстта, толкова повече я желаех. За пръв път в живота си получавах удар, бранейки честта й, а тя не го знаеше. Местех се в „Нийл Хол“ заради нея, а тя не знаеше и това. Бях влюбен в нея, а тя не го знаеше — самият аз току-що го научих. (Друга тема: току-що да научавам разни неща.) Бях се влюбил в бивша подрастваща алкохоличка и пациентка на психиатричен санаториум, която бе направила неуспешен опит за самоубийство с бръснарско ножче, беше дъщеря на разведени родители и не беше еврейка. Бях се влюбил — или бях се влюбил в глупостта да се влюбиш — в същото момиче, с което баща ми навярно си ме е представял през онази първа нощ, когато ме заключи извън къщата.