Читать «Възмущение» онлайн - страница 26

Единственото, което ми хрумна, беше, че за дъщеря на разведени родители, каквото и да правеше или каквото и да й правеха, все й беше добре. Трябваше да мине време, докато ми просветне, както се случи в крайна сметка (доколкото мога да преценя, цели хилядолетия по-късно), че каквото и да направех, беше все добре и за мен.

Минаха дни, а аз не я поканих на втора среща. Нито пък се опитвах да я заговоря след часа, докато всички се изсипвахме в коридора. После, едно мразовито есенно утро, налетях на нея в студентската книжарница. Не мога да твърдя, че не се бях надявал все някъде да я срещна, въпреки че когато бяхме заедно в клас, дори не забелязвах присъствието й. Всеки път, когато завивах зад ъгъла на някоя сграда в кампуса, все се надявах не само да я видя, но и да се чуя да й казвам: „Трябва пак да излезем. Трябва да те видя. Ти трябва да си моя и само моя!“.

Беше със зимно палто от камилска вълна и високи вълнени чорапи, а върху кестенявата й коса се кипреше топла бяла вълнена шапка с пухкав червен помпон най-отгоре. Току-що влязла в сградата от студа навън, с румени бузки и леко разсополивен нос, изглеждаше като последното момиче на света, което би могло да направи някому свирка.

— Здрасти, Марк — поздрави ме тя.

— А, да, здрасти.

— Направих го, защото много те харесвам.

— Моля?

Свали си шапката и тръсна коса — гъста, дълга, а не офъкана късо и с оставени надиплени къдрици над челото, както беше модата сред почти всички момичета в кампуса.

— Казах, че го направих, защото те харесвам — повтори тя. — Знам, че не можеш да си го представиш. Знам, че затова не се обаждаш и затова не ми обръщаш внимание в час. Така че, ето, помагам ти да разбереш. — Устните й се разделиха в усмивка и аз си рекох: с тези устни тя, без да я карам, абсолютно доброволно… И въпреки това аз бях този, който изпитваше свян! — Друго за обясняване? — попита тя.