Читать «Възмущение» онлайн - страница 25

Но нима можех да се измия и да си облека пижамата, да си легна, без да споделя с някого това невероятно преживяване? Все пак се приготвих да направя точно това и почти успях, но след като полежах в леглото си петнайсетина минути, докато Елуин продължаваше да учи на бюрото си, изведнъж скочих и обявих:

— Тя ми направи свирка.

— Аха — включи се Елуин, без да вдигне глава от страницата, на която беше.

— Духаха ми.

— Да-да — отвърна своевременно съквартирантът ми, като по интонацията даде да се разбере, че вниманието му ще остане съсредоточено върху работата, независимо от всичките ми усилия да го разсея.

— Дори не съм я молил — продължих. — И през ум не би ми минало да я помоля да го направи. Изобщо не я познавам. А тя ми духа. Да ти е известно да се е случвало такова нещо?

— Не — рече Елуин.

— Защото родителите й са разведени.

Сега вече се обърна и ме погледна. Имаше обло лице и огромна глава, а чертите му бяха толкова семпли, че сякаш бяха издялани по модела на направен от дете тиквен фенер за Хелоуин. Като цяло чертите му се придържаха към принципите за утилитарност и той за разлика от мен не приличаше на човек, който трябва зорко да наблюдава емоциите си — ако, разбира се, въобще можеше да се говори за необуздана природа, която налага надзор.

— Тя ли ти каза? — попита.

— Нищо не ми каза. Просто гадая. Тя просто го направи. Поставих ръката й върху панталоните си, а тя по собствена инициатива, без аз да правя каквото и да било, дръпна ципа, извади го и го направи.

— Е, Маркъс, много се радвам за теб, много, но ако нямаш нищо против, чака ме работа.

— Искам да ти благодаря за колата. Без нея нямаше да се случи.

— Добре ли върви?

— Перфектно.

— Така и трябва. Смазал съм я скоро.

— Сигурно го е правила и друг път. Не мислиш ли?

— Възможно е — отвърна той.

— Не знам какви заключения да си вадя.

— Ясно е.

— Не знам дали трябва да я видя пак.

— От теб зависи — приключи разговора той и аз мълчаливо си лежах в леглото, неспособен да заспя, защото се опитвах да си обясня какво е редно да мисля за Оливия Хътън. Как е възможно това сполетяло ме блаженство в същото време да е и такъв товар? Би трябвало да съм най-доволното момче в „Уайнсбърг“, а се чувствах най-обърканото.

Колкото и странно да ми се струваше поведението на Оливия, докато си мислех за случилото се, то ми се видя още по-неразгадаемо, когато двамата с нея се появихме в час по история и както обикновено седнахме един до друг, а в съзнанието ми мигом изникна онова, което тя бе направила — и което бях направил в отговор аз. Там, в колата, толкова се втрещих, че се изопнах на седалката и се вторачих в тила й, докато главата й се движеше в скута ми, сякаш наблюдавах как го прави на другиго, не на мен. Не че бях виждал подобно нещо друг път, освен че сегиз-тогиз бях мярвал по някоя „мръсна снимка“ — неизменно с опърпани краища и овехтяла от подаването й между стотици ръце на разгонени подрастващи, и задължително сред най-безценните придобивки на най-пропадналия тип в гимназията. Останах толкова изумен от съучастничеството на Оливия, колкото и от усърдието и съсредоточеността, с които го направи. Откъде знаеше какво и как се прави? И какво щеше да стане, ако бях свършил, което изглеждаше твърде вероятно още от самото начало? Не би ли трябвало да я предупредя — ако въобще останеше време да я предупредя? Не би ли било редно да се изпразня любезно в кърпичката си? Или да отворя вратата на колата и да орося гробищната алея вместо единия или другия от двама ни. Да, направи го, помислих си, изпразни се на алеята. Но, разбира се, не бих могъл. Категоричната немислимост на това, да свърша в устата й — да свърша където и да било другаде освен във въздуха или в салфетка, или в мръсен чорап, — беше изкушение, твърде изумително за въображението на един новобранец. Но Оливия не каза нищо.