Читать «Вторият периметър» онлайн - страница 14

Вероятно заради татуировката Демарко си помисли, че ако тези типове се бяха родили двеста години по-рано, със сигурност щяха да са пирати.

— Какво обичате? — попита високият.

— Правим едно проучване за Конгреса — отвърна Ема. — Опитахме се да си уредим среща по телефона, но никой не отвърна на обаждането ни. — Очите й пробягаха по картите, пръснати на масичката. — Сега разбирам, че сте доста заети.

Високият погледна ниския, който нахално огледа Ема, после се обърна към открехнатата врата към съседното помещение и изрева:

— Хей, шефе!

Мъжът, който се изправи на прага, беше едър хубавец, някъде към метър и деветдесет, с широки рамене и тегло поне сто и двайсет кила. Беше облечен със сиви панталони и синьо поло, ръкавите на които пращяха от внушителните му бицепси. Явно поддържаше формата си. Тъмната му коса беше късо подстригана, на брадичката му имаше малък белег. Изглеждаше твърд и самоуверен, но по-скоро като полицай или офицер, отколкото като специалист, на когото е възложена оценката на военноморска образователна програма.

— Това трябва да е жената, която се обади сутринта — промърмори плешивият.

Едрият мълчаливо огледа посетителите, после на лицето му се появи усмивка. Една хубава и широка усмивка.

— Аз съм Фил Кармоди — представи се той и стисна ръцете им. — На мен се пада честта да управлявам тази малка зоологическа градина. Това е Бил Нортън — посочи плешивия той. — А това е Нед Мълърин.

Мълърин кимна като механизирана играчка, а Нортън облещи очи.

Шефът не ги покани в кабинета си, което беше странно. Вместо това накара Нортън да донесе два стола оттам, а на Мълърин заповяда да разчисти бутилките и картите от игралната масичка. Демарко отбеляза начина, по който разговаряше с подчинените си — без „моля“ и „благодаря“. Просто издаваше заповеди и очакваше незабавното им изпълнение. Остана с впечатлението, че ако беше заповядал на двамата да изядат картите, те моментално щяха да ги сдъвчат.

— Ако се чудите какво става, ще ви кажа — рече Кармоди, докато Мълърин разчистваше масата. — Таксуваме държавата само за часовете, в които работим, а заниманието на тези двамата не се заплаща.

— Да, бе! — тръсна глава Ема, без да крие недоверието си. Демарко очакваше протест от страна на шефа, но такъв не последва. Кармоди само сви рамене, очевидно безразличен за мнението й относно начина, по който си изкарваше парите.

Изчака допълнителните столове и влезе в ролята на домакин.

— Нещо за пиене? Кока-кола, минерална вода, кафе?

— Не — отвърна Ема.

— Добре — кимна Кармоди. — Ще ми покажете ли някакъв документ?

Демарко му подаде служебната си карта от Конгреса. Ема закова поглед в лицето му, после въздъхна и извади от чантичката си абонаментна карта от библиотеката. Не му я подаде, а само му я показа и я скри обратно. Очевидно се заяждаше и Демарко зачака реакцията. Кармоди обаче развеселено се усмихна. За разлика от повечето хора той изобщо не изглеждаше притеснен от нейното присъствие, а дори напротив — беше му забавно.