Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 7

В моменти на слабост решавам да не купувам „Таймс“ в делници, а само в неделя. Така имам поне извинението, че го купувам заради повечето страници. Другата възможност е да купувам „Поуст“, но тогава пък вероятно ще се пристрастя към купоните за намаление — ще започна да ги изрязвам и сегиз-тогиз да притичвам до местния магазин по чехли.

Още си спомням историята за медийния магнат Рупърт Мърдок; той бе убеждавал веригата супермаркети „Блумингдейл“ да рекламират в купения от него през 80-те „Поуст“. В отговор на предложението шефът на „Блумингдейл“ свил рамене и казал:

„Проблемът, господин Мърдок, е в това, че голям процент от читателите ви са най-често срещаните крадци в магазините ни.“

Не съм голям почитател на „Блумингдейл“, но доводът бе достатъчно добър, за да ме откаже от „Поуст“.

Изглежда, тази сутрин водещата новина на „Таймс“ ме бе вкиселила повече от обикновено. Съобщаваха, че Ханзъл Макгий — съдия от Върховния съд, избран в Бронкс, и също така един от най-лошите магистрати в Ню Йорк, се пенсионира през декември и може да се кандидатира за място в борда на „Градско здравно и болнично управление“.

Доповръща ми се само от името на Макгий. През 80-те той председателстваше в съд, където се водеше дело по случая на потърпевша, изнасилена на 9 години от 54-годишен мъж на име Джеймс Джонсън, служител в Пелхъм Бей Парк с присъди за грабеж, въоръжено нападение и изнасилване. Макгий отхвърли предложеното от съдебните заседатели обезщетение от 3,5 милиона долара със следните думи:

„Едно невинно дете бе отвратително изнасилено без никакви причини. И все пак това е един от рисковете да живееш в модерно общество.“

По онова време погледнах на думите му просто като на безчувствено и абсурдно оправдание за отхвърляне на предложеното обезщетение. Днес, след случилото се с жена ми и детето ми, неговата позиция ми се стори още по-гнусна и противна — като символ на победата на Злото над Доброто.

Изключих Макгий от съзнанието си, сгънах вестника и набрах един номер на клетъчния телефон. Не откъсвах поглед от прозореца на най-горния етаж на очуканата сграда отсреща. На третия сигнал ми отговори полушепнещ, учтив женски глас.

— Кажи на оня дебел лайнар — гаджето ти, че идвам да го прибера. Да не ме кара да го гоня — рекох. — Страшно съм уморен и не ми се тича в тая жега.

Ето така действам аз — кратко, ясно. Затворих, оставих пет долара на масата и излязох на улицата — да изчакам Дебелия Оли Уотс да се панира. Тежка мараня висеше над града: летен зной с влага. Според синоптиците идваше й краят: на следващия ден очакваха гръмотевични бури и дъжд. В момента бе ужасно горещо; повечето хора на улицата бяха само по фланелки, тънки панталони и скъпи тъмни очила. Не бе време за баровци с костюми, вратовръзки и отговорни постове: излезеш ли от хладния офис, жегата ще те изпоти като прасе под костюма. Въздухът не помръдваше, никакъв повей, ни следа от ветрец.

Преди два дни Бени Лу се обърна за помощ към мен. Отидох в офиса му на „Бруклин Хайтс“. В мизерното помещение немощен вентилатор се опитваше да се пребори с лепкавата горещина; през отворения прозорец се чуваха репликите на арабите от „Атлантик авеню“. Усещах мирис на готвено от мароканския ресторант наблизо. Бени бе дребен поръчител и бе платил гаранцията на Дебелия Оли до процеса му с надеждата, че Оли послушно ще си седи у дома. Но, изглежда, неправилно бе преценил вярата на Дебелия в правораздаването. Е, това е поне една от причините Бени да си остане дребен играч.