Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 294

Вероятно вижда движението, когато се изправя… Обаче за кучетата е още рано, нали? — пита се той. Едва ли са успели да го заобиколят. На запад водите са по-дълбоки. Без лодки няма да успеят да влязат. Но дори и да го направят, той ще ги чуе. Вече е привикнал с шумовете на блатото. Опасност представляват само халюцинациите, но те пък идват и си отиват.

Байрън намества пушката под лакътя на здравата ръка и тръгва напред. Очите му играят на всички страни. Напредва бавно към редицата дървета, а движението май е спряло? Може би тогава е раздрусал глава в опит да проясни зрението си, но не вижда нищо. Няма никой… Тогава идва смъртта, настъпва и краят на Едуард Байрън. Тъмните фигури на дърветата наоколо оживяват и се превръщат в хора. Успява да гръмне веднъж, но изтръгват пушката от ръката му; усеща острата болка, когато ножът разпаря кожата от едното до другото рамо.

Силуетите са около него — мъже със сурови лица, единият носи автоматична карабина М-16 на рамо, останалите държат брадви и големи ножове. Води ги едър мъж с червендалесто и загоряло лице и прошарена коса, в която черните косми все още са повече. Байрън пада на колене. Ударите валят от вси страни — по гърба, ръцете, раменете. Зашеметен от болката и умората, той вдига глава в същия миг, когато едрият мъж замахва с брадвата.

После настъпва мрак.

Бяхме в офиса на Дюпре. Чисто нов компютър вече бе инсталиран в готовност за прехвърляне на обещаните от Холдман данни. Седях на червен пластмасов стол, стар и напукан, често лепен и поправян. Все едно бях върху натрошен лед. Помръднех ли, столът скърцаше. Сетне си вдигнах краката на прозоречния перваз да отморят малко. Вдясно се мъдреше широко канапе. Дюпре ме бе оставил да поспя на него. Бе неудобен, кошмарен сън, но все пак почивка.

Тусан бе отишъл за кафе преди тридесетина минути и още не бе се върнал. Тъкмо вече ме хващаха дяволите, когато чух гласове в съседната стая. Излязох през отворената врата на шерифския офис и пристъпих в помещението на детективите, натъпкано със сиви метални бюра, въртящи се столове и закачалки, табла за полицейските бюлетини, разхвърляни навсякъде кафени чаши, полуизядени кифли и понички.

Зърнах Тусан да говори с чернокож детектив в син костюм и риза с отворена яка. А зад него Дюпре пък оживено обясняваше нещо на униформен полицай. Когато ме видя, Тусан потупа колегата по рамото и тръгна към мен.

— Байрън е мъртъв — рече той. — Голяма патаклама било. Федералните са минус двама, още няколко ранени. Той им избягал и тръгнал към блатата. Те — след него. Когато го намерили, целият бил накълцан — някой го обработил яко с брадва, и черепа включително. Намерили брадвата и цял куп отпечатъци.

Тусан опипа брадичката си и добави:

— Мислят, че е Фонтено, решен да довърши нещата по този начин.

Поведе ме обратно към офиса на Дюпре, но не затвори вратата. Изправи се до мен и внимателно ме побутна по лакътя.