Читать «Всяко мъртво нещо» онлайн - страница 11

Пристигна патрулна кола. Хвърлих пистолета, вдигнах ръце. Убиецът на Дебелия Оли лежеше в краката ми. Единият от полицаите ме задържа на мушка, докато другият ме обискираше за оръжие. Блъсна ме, подпря ме на стената, определено използваше повече сила, отколкото бе нужно. Бе млад — някъде около 23 или 24 години и страшно самонадеян.

— По дяволите, Сам — рече на колегата си. — Тоя тук се смята за Уаят Ърп. Стреля като в „По пладне“.

— Уаят Ърп не е герой от „По пладне“ — поправих го аз.

Партньорът тъкмо проверяваше документите ми. Вместо отговор младото ченге ме млатна здраво в бъбреците. Паднах на земята, на колене. Чуваха се други сирени. Пристигаха още полицейски коли. Някъде наблизо звучеше и по-особената сирена на линейка.

— Мислиш се за много печен, а? — сопна се младокът. — Защо го пречука?

— Понеже тебе още те нямаше — процедих през зъби, стиснати от болка. — Ако ти ми се беше мярнал, сто на сто щях да гръмна теб.

Тъкмо щеше да ме прасне отново, когато познат глас рече:

— Престани, Харли.

Погледнах през рамо към партньора му. Разпознах Сам Рийс — колега от времето, когато бях в полицията. Той също ме позна. Мисля, че не хареса онова, което видя.

— Беше ченге. Остави го на мира.

И така тримата изчакахме, без да говорим, докато пристигнаха другите. Наблизо спряха още две патрулки. Появи се и тъмнокафяв „Шевролет Нова“. От него слезе цивилен мъж. Вдигнах глава, зърнах Уолтър Коул. Не го бях виждал почти шест месеца — откакто го повишиха в лейтенант. Носеше дълго, кафяво кожено сако, страшно неподходящо в ужасната жега.

— Оли Уотс, а? — рече той, като посочи с глава убиеца. Кимнах.

Остави ме сам за малко, заговори ченгетата и детективите от местния участък. Обилно се потеше в сакото си.

— Можеш да влезеш в моята кола — рече ми, когато се върна. Забелязах, че гледаше полицая на име Харли с нескрита антипатия. Извика някакви други детективи и тихо им каза няколко думи. После отново ми махна към своя автомобил.

— Готино сако — подхвърлих одобрително. — Падат ли си мацките по него?

Очите му проблеснаха за миг.

— Лий ми го подари за рождения ден. Иначе защо мислиш, че ще го нося в тая жега? Ти стрелял ли си?

— Няколко пъти.

— Нали знаеш, че има закон против употребата на оръжие на обществени места?

— Да бе, да. Но тоя мъртвец тук май не го знаеше. А също и човекът, който го думна. Що не опитате да разлепите плакати по улиците — „Не стреляй по хората!“.

— Много смешно. Влизай в колата!

Така и направих. Автомобилът бавно потегли, отделяйки се от бордюра. Зяпачите любопитно ни гледаха. Насочихме се към централните, претъпкани с коли улици.

ВТОРА ГЛАВА

Бяха минали шест часа от смъртта на Дебелия Оли Уотс, приятелката му Моника Мълрейн и убиеца, чиято самоличност все още не бе установена. Разпитваха ме двамина детективи от отдел „Убийства“, които не познавах. Уолтър Коул не участваше. Привършиха въпросите си, донесоха ми кафе на два пъти и, общо взето, ме оставиха на мира. Когато излизаха, отвън успях да мярна висок, слаб мъж с тъмен ленен костюм. Конте с модна риза и прилежно изгладена червена копринена вратовръзка. Приличаше на служител на ФБР. Поредното суетно федерално фанте.