Читать «Всичко в една точка» онлайн - страница 2

Струва ми се, че манталитетът на всички ни тогава беше малко ограничен, еснафски. Виновно беше околното среда, сред която бяхме израсли, но нека се има предвид, че този ни манталитет беше така дълбоко вкоренен у нас, че се проявява и до ден днешен. Ако случайно двама от нас се срещнат на спирката на автобуса, в киното или някой международен зъболекарски конгрес, веднага започват да си спомнят за онова време. Поздравяваме се (понякога мен познават, друг път аз познавам някого) и веднага започваме да разпитваме за тоя-оня (макар всеки да си спомня само за някои от ония, за които си спомняха другите) и с непристойния език от онова време започваме клюките, злонамерените приказки, клеветите. Разбира се, докато не споменем госпожа Ph(i)N K0: щом тигнем до нея, свършват всички приказки и всяка мерзост секва, като пресечена с нож. Чувстваме се изпълнени с блажено вълнение и великодушие. Да, това беше госпожа Ph(i)N K0 — единствената, която никой от нас не е забравил и за която всички тъгуваме. Какво ли стана с нея? Отколе престанах да я търся. Ех, госпожа Ph(i)N K0… какъв бюст, ккави бедра… а оранжевият й пеньоар? Вече няма да го срещнем, нито в тази галактическа система, нито в друга.

Нека се разберем: никога не съм вярвал в теорията, че вселената, след като стигне една крайна степен на разредяване, ще започне да се сгъстява и следователно всички ние отново ще се намерим в оная точка, за да започне отново цялата история. А мнага от нашите само на това разчитат и продължават да правят планове за времето, когато ще бъдем отново всички там. Миналия месец влизам в кафенето на ъгъла и кого виждам? Господин Pbert Pberd!

— Как сте, къде насам?

Научавам, че имал кантора за пластмаси в град Павиа. Беше си все същият — със сребърния зъб отпред и тирантите на цветчета.

— Когато се върнем пак там — казва ми — трябва да внимаваме този път да не допускаме някои хора, нали разбирате… ония Z’zu.

Иска ми се да му отговоря, че този разговор бях чувал да водят и други от нашите, само че със следната поправка: „Нали разбирате… Оня господин Pbert Pberd…“

За да не се плъзна по тая наклонена плоскост, побързах да кажа:

— А госпожа Ph(i)N K0, смятате ли, че ще я срещнем отново?

— Ех, госпожа Ph(i)N K0! — въздъхна той, изчервявайки се.

За всички нас надеждата да се върнем в точката е преди всичко тази да бъдем отново заедно с госпожа Ph(i)N K0. (Колкото и да не ми се иска да призная, и за мен е същото.) И както става винаги при срещи в кафенета, започнохме да си спомняме развълнувани за нея и някак си антипатичността на господин Pbert Pberd избледня.

Голямата тайна на госпожа Ph(i)N K0 се състоеше в това, че тя никога не позволи да се породи ревност помежду ни, нито клюки. А че спеше със своя приятел, господин DeXuaeauX — това беше известно. Но ако в една точка е поставено легло, то това легло заема цялата точка, така, че както с господин DeXuaeauX, тя спеше и с всеки от нас; това беше неизбежно, защото всички ние бяхме в същата точка. Ако беше за друг, кой знае какви работи щяха да се наговорят зад гърба му. Злословията изхождаха винаги от чистачката, а другите само това чакаха. То и за Z’zu се говореха какви ли не работи — не се спирахме пред най-долните клеветиу, но станеше ли дума за госпожа Ph(i)N K0, злословията преставаха. Щастието, което изпитвах с нея, беше едновременно порочно (тъй като, бидейки всички в една точка, то бяхме и всички в нея), и целомъдрено (поради точковидносттай, която я правеше непроникваема). Какво, впрочем, можех повече да искам?