Читать «Всичко в една точка» онлайн

— Разбира се, че всички бяхме там — рече старият Qfwfq — та къде иначе? Тогава още никой не знаеше, че може да съществува пространство, също и време. Пък и за какво ни беше това време, след като стояхме наблъскани като сардели?

Казах „наблъскани като сардели“, колкото да използвам един литературен образ; в действителност нямаше място дори да стоим наблъскани като сардели. Всяка точка на всекиго от нас съвпадаше с всяка точка на всекиго от другите в една единствена точка — точката, в която се намирахме всички. С други думи, дори не си пречехме, освен котаго някой биваше с по-тежък характер. Мъчно беше, наистина, да изтърпиш противен човек като господин Pbert Pberd да ти се метлее из краката, и то когато липсва всякакво пространство.

Питате ме много ли бяхме. Какво да ви кажа, не бих могъл да установя това дори приблизително. За да се преброим, би трябвало да можем да се отделим поне мъничко един от друг, а това беше невъзможно, защото всички заемахме една единствена точка. Противно на това, което човек би помислил, обстановката не предполагаше кой знае какво приятно общуване. Чувал съм, например, че в други епохи близките си ходели на гости. А ние, тъй като бяхме вечно заедно, не си казвахме дори „добър ден“ или „добър вечер“.

Всеки поддържаше връзки само с ограничен брой близки. Тия, за които си спомням най вече, бяха госпожа Ph(i)N K0, нейният приятел DeXuaeauX, едно семейство преселници, някои си Z’zu и господин Pbert Pberd, когото вече споменах. Имаше и една жена, чистачка, както я наричаха тогава „жена по поддръжката“, една единствена за цялата вселена, като се има предвид малкото помещение. Истина е обаче, че тя нямаше какво да прави по цял ден, дори не можеше да бърше прахта (в една точко не може да влезе нито една прашинка), непрекъснато хленчеше и се данимаваше с клюки.

Но и тия, които бяхме в тая точка, не бяхме малко, да не говорим за багажа, дето го държаха струпан: все материал, който по-късно щеше да послужи за образуване на вселената, а тогава — разглобен и наблъскан така, че да не можеш да отделиш това, което впоследствие щеше да послужи за астрономията (като мъглявината Андромеда), от онова, което бе предназначено за географията (напримир Вогезите) или за химията (някои изотопи на берилия). На всичко отгоре се блъскахме постоянно в покъщнината на семейство Z’zu — хамаци, дюшеци, кошници. Ако проявехме отстъпчивост, тия Z’zu под предлог, че семейството им е многобройно, нахалничеха, сякаш на тоя свят са само те; претендираха дори да опъват въже през точката, в която живеехме, за да простират пране.

Разбира се, и другите имаха вина към Z’zu, като се почне от прозвището „преселници“, с което ги наричаха само за това, че били дошли по-късно, а не по-рано. А че това беше истински предразсъдък, личи от факта, че тогава не съществуваха понятията „по-рано“, и по-късно", още по-малко „някъде“, откъдето Z’zu да емигрират, но имаше такива, които поддържаха, че понятието „емигрант“ можело да се приеме в чистия му вид, тоест независимо от времето и пространството.