Читать «Всеобщата истина...» онлайн - страница 2

И ето, че веднъж най-после се случи — изведнъж Санктрум не се разбираше, объркваха го собствените му мисли, случваше се за по няколко секунди, а после всичко бе както преди — чиста и красива статичност. Не разбираше каква бе ’повредата’ в неговото величие, той дори започна да се съмнява в себе си, започна да възприема човешката мисъл и логика и помисли, че не съществува — 10 части от вечността бяха напълно равни на 10 000 и => 0 можеше напълно естествено да се приравни кум вечността. Тогава се осъзна, защото чу глас, видя лице — йенско лице със строг поглед и мъртвешка емоция — като неговата, но попадаше ли в нейните н измерения, той губеше представа за своите, не знаеше кои е, търсеше упование в хората, не го намираше, връщаше се и нещата се оправяха…до следващия път. Тогава Санктрум престана да търси спасение в нищожността на човечеството, която беше единственото нещо, каращо го да се чувства зле, въобще да чувства и се бореше с онази непозната и злостна за него жена.

Манастир в непознати багри, гласове от нещо било и будейки то умира, наслада на мимолетността, смазваща тежест на монотонна музика, нейна мелодия, омайност на непредвидимостта — това е животът — той е безсмислен, защото смисълът не съществува, той е за рамките на живота и принадлежи на глупостта — но се живее, не заради смисъла, а заради липсата му — това знаеше Алигора, а на хората проповядваше обратното и те тънеха в собствената си мизерия.

Когато срещна себеподобен в себепространството, тя изчака и после започна да го вика — трябваше да умре, нека неговата единствена неповторимост се разпадне, мислеше и умуваше, за да сътвори клопка …и тогава нещо незаменимо се отвори пред нея, изповед на красива гледка, виновна пред грозотата или може би смутена грозота пред величието на една красота — това никои не можа да каже, защото Алигора беше красива и в същото време бе сравнима с разпадащата се мъртва плът на нищожните. И все пак тази гледка остана чиста като водата — безвкусна, но нужна, прекрасна със своята неутралност, но прелъстяваща с необходимостта, която създаваше у тленните твари: Алено-червена порта, отваряща се кум прозорец със стъкла от бял мрамор — разтапя се и там бушува огън — неудържим в стихията си, но е студен, замира, угасва… и вече няма нищо пред очите и — а несигурност.

Това беше Санктрум и вече имаше битка, а победеният предаваше своето знание на другия и трябваше да премине в долното царство при хората и да заживее с тях — но покоряването е по-трудно от самата победа, защото то изисква превъзмогване на семето, което покълва и развива индивида, личността, а накрая и величието.