Читать «Всеобщата истина...» онлайн

Диана Кирова

Всеобщата истина...

Бавна е всяка стъпка на онзи, които съживява и тежка е всяка крачка на този, които унищожава скръбта и смеха, защото знае онова що никои друг не би открил със сетива подобни на плътта или въобще от живото Нищо. Такава бе неговата мисия — да открива и да пробужда спящите хора — те никога не бяха и никога не са били — само тленност е тяхното уж безсмъртие и топлината — била телесна или душевна, която те сътворяваха от невежеството за самите себе си и за околните, от тривиялнтата мъдрост на погрешната логика.

Тогава на Земята съществуваше една легална логика, тази на математичното начало, 3-измерната видимост и философията на връзката дух-тяло, положена от Платон.

Хората бяха забравили за Бог, защото той беше идеалът, а те отдавна не вярваха във върховенство на единичността, бяха убедени само и единствено в законите на обществената цялост.

А обществото беше самото човечество, разделено на 5 области, над които изгряваше слънцето на вечността, управлявани от бездната над тях, наречена Алигорюс — даваща енергия на добрите и отнемаща тази на лошите. Алигорюс не бе просто машина с формата на дупка без маса и изначална точка, а създадена вечност от великата покровителка на Земята — Алигора. Тук би възникнал въпросът как една вечност би могла да се побере в границите на друга — тази не безкрайната вселена — защото именно безкрайност представляваше тя за хората. Но всъщност друго бе открила великата Алигора — всеки край на една изначалност, бе начало на друга — лесно осмисляна от всяко ограничено същество от онова човешко племе долу. Алигора обаче знаеше, че Великият Край съществува — той не е самото начало, нито нереална потенциалност, а преплитане в човешкото — космосът бе в човека, човекът бе извън него, а умиращият — разпадаща се логика. Защото тази псевдо-богиня бе още откривателка на една същина — че логиката не е една, а тя принадлежейки на хората се разделя и разпада в тяхното количество, оформена и завършена.

Само Алигора обаче имаше право да властва над своята логика, другите трябваше да живеят в пошлостта. И макар да не вярваха хората в Бог, то Алигора ясно и категорично ги бе научила да почитат добро и зло, черно и бяло — това бяха двете области на ограничеността им — и така тя властваше над тяхната безпомощност. Имаше ли някои, способен да осъзнае своята логика, то енергията му бе отнемана от Алигорюс и давана на земната притежателка, с която тя пресъздаваше друга логика, различна от нейната, покровителствана от никого, не и от нея, но служейки й за разгадаването на връзката между човека и космоса.

А Той, мисионерът, нямаше име, беше изоставен в мръсотията и помията на хората, събирана в 5-тата област, наречена — Азвус — още като малък, защото майка му бе станала жертва на Алигорюс и неговата господарка:). Затова се крусти с името Санктрум, не се смееше, не скърбеше, не чувстваше, нито разбираше хората, защото те бяха еднакви, а това не се побираше в неговата логика. Посмееш ли освен това да отиде при тях, то Алигорюс би превърнал малката-голяма оригинална машинка в главата му, в слуга на Земьо-притежателката. Затова той живееше сам, разсъждаваше сам, но тази самота никога не го караше да се чувства самотен, защото имаше себе си, а не чуждото добро, нито непознатото за него зло. Усещаше се по-възвишен от онези извън областта, усещаше, че може да ръководи космоса и тялото му служеше само за малка незначителна кутийка на тази огромност. И според законите на числата, това бе невъзможно, щом неговото величие се побираше в едно тяло, затова той откри своята логика, влизаше в своето н-то измерение, връщаше се в 3-D пространството, подхранваше своята кутийка и пак се връщаше обратно в себебезмерието.