Читать «Време е да си тръгваме» онлайн

Пол Андерсън

Време е да си тръгваме

Запознахме се покрай бизнес истории. Фирмата на Микелс решила да отвори свой филиал в покрайнините на Евинстън и разбрала, че най-обещаващият участък земя е моя собственост. Предложиха ми много мангизи, но аз се заинатих. Те увеличиха сумата, аз не кляках и тогава ме посети лично босът. Изобщо нямаше нищо общо с това, което си представях. Естествено, беше настроен нападателно, но аз се държах вежливо, за да не го оскърбявам; пък и неговите маниери бяха толкова изискани, че зад тях трудно откриваш липсата на образование. Беше преодолял тази празнина с посещения на вечерни курсове, популярни сказки и чрез четене на огромен брой книги.

Без да прекъсваме деловата си беседа, отидохме да наквасим гърлата си. Закара ме в бар, който сякаш нямаше нищо общо с Чикаго — тих, уютен, без музика и телевизор, няколко шахматни дъски, рафтове с книги. Пък и нямаше от ония пъпчиви пубери и джебчии, дето нормално скучаят в такива заведения. Освен нас имаше само неколцина: един с фасон на професор в пенсия, двама-трима опитни политикани, плюс един младок, който спореше с бармана кой е по-оригинален — Барток или Шьонберг. Седнахме на ъгловата маса пред две халби датска бира.

Казах му, че мангизите изобщо не ме интересуват, просто смятам за идиотщина заради построяването на още една барака местността да бъде огризана от булдозери. Микелс напълни лулата си. Беше кльощав и строен, с римски нос и сивеещи коси.

— Нима моят представител не ви е обяснил? — попита той. — Изобщо нямаме намерение да строим еднакви грозни бараки. Спряхме се на шест основни проекта с варианти. Ето ви чертежите.

Извади молив и започна да нахвърля върху лист плановете. Акцентът му ставаше все по-забележим, но говореше с лекота. И защитаваше интересите си по-добре от всички преди него.

— Може да ви харесва, може да не ви харесва — каза, — но вече сме към края на двайсети век и няма къде да се скриеш от масовото производство. Макар да получава всичко наготово, човечеството трябва да си остане все така привлекателно…

И започна да ми обяснява как би могло да стане това. Не бързаше и често се отклонявахме от главната тема.

— Тук е приятно — отбелязах. — Как го открихте?

Повдигна рамене.

— Често се скитам по нощите. Изучавам града.

— А не е ли опасно?

— Зависи с какво го сравняваш — някак мрачно ми отвърна той.

— О, значи не сте от този край, така ли?

— Не съм. Дойдох в Щатите през 1946 година. Такива като мен ги наричат преселници. Станах Тед Микелс, защото ми писна да пишат с хиляда усилия дългото Тадеуш Михайловски. Така че изобщо не пазя някаква чувствителност към Стария свят, аз се стремя към пълно асимилиране.

При други обстоятелства вероятно говори за себе си рядко и сдържано. След това от възхитени и завистливи конкуренти разбрах някои подробности от стремителната му кариера. Не повярвах на някои неща, например, че може да продаде дом с подово отопление за повече от двайсет хиляди долара. Микелс бе намерил начин да го прави. Не е чак толкова лошо за емигрант, дошъл тук без пукнат грош.