Читать «Врагът сред нас» онлайн - страница 23

Но щом Шошан видя Имад Мухтар, всичките му задръжки се изпариха. В съвременната история на Израел може би нямаше по-жесток и безмилостен човек от него. Мухтар беше източникът и доставчикът на пълчища от атентатори-самоубийци, ракетни нападения срещу цивилни и организаторът на безброй отвличания. На съвестта му тежеше смъртта на хиляди израелци. Като един от основателите на „Хизбула“, Мухтар яростно проповядваше тоталното унищожение на Израел. Самият факт, че беше дошъл в комплекса, потвърждаваше най-лошите страхове на Израел — Иран нямаше никакви задръжки да предостави атомна бомба на спонсорирана от него терористична групировка като „Хизбула“. Присъствието на този човек в комплекса по-малко от час преди взрива беше изкушение, на което Шошан трудно можеше да устои.

Той огледа набързо стаята за инструменти или уреди, които си заслужаваше да вземе. Основната му грижа беше да прочисти всичко. Дори и малкото, което оставяше след себе си, беше скрито добре и щеше да бъде унищожено от експлозията. Шошан излезе в коридора и затвори вратата на стаята. Докато вървеше към асансьора, мислите му се върнаха към Али Омидифар. Беше решил да отклони вниманието на приятеля му, за да не е в комплекса, когато конструкцията се срути. Натисна бутона на асансьора и си каза, че щеше да извърши поне едно хуманно дело, за да сподави гузната си съвест заради всичките онези хора, които щяха да умрат.

Когато вратите се отвориха, той се озова лице в лице с Али Фарахани, шефът на сигурността в комплекса. Той му се стори уморен и бързаше за някъде. Шошан предположи, че е заради мъжете, които стояха зад Фарахани. Той бързо отстъпи настрани и измърмори някакво извинение. Докато стоеше с наведена глава, тримата слязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към кабинета на Фарахани. Шошан влезе в кабината и натисна бутона за приземното ниво. Докато вратите се затваряха, той погледна за последно в гръб на Фарахани. Примиренческото робско изражение на лицето му за малко отстъпи място на широка самодоволна усмивка.

7.

Пуерто Голфито, Коста Рика

Рап опря студената стомана на ножа в кожата на Гарет, за да му даде да разбере, че животът му виси на косъм.

— И мислеше, че ще ти се размине, а? — попита го Мич шепнешком, по-скоро с учудване отколкото с омраза.

Гарет направи вял опит да се измъкне.

— По-леко, Стю. Ако ти е мил животът, ще правиш каквото ти кажа.

Да дадеш на жертвата надежда, че ще остане жива, беше не по-малко важно от заплахата. Необходимо беше да се намери точния баланс между двете. Рап много лесно можеше да неутрализира царя на политическите кампании, но тази вечер щеше да прибегне до брутална сила само в краен случай. Дори начинът, по който острието се опираше в плътта, не беше избран случайно. Рап нарочно беше обърнал ножа с плоската, незаострената част, за да не остави и най-малък белег върху кожата, който после при аутопсията да предизвика съмнения. Акцентът падаше върху заблудата и за да успее, той трябваше да внуши на Гарет, че няма да умре.