Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 40

Пауза.

— Е, щом като е така…

— Ще ви изпратя кола.

След около час тя се съвзе достатъчно, за да си позволят да напуснат болницата.

— Прорезите не са много дълбоки — обясни докторът. — Не са опасни за живота й.

— Целта им е била друга. — Ребус се обърна към Ормистън. — Направи го, защото знае, че се връща в ада на Телфорд. Сигурна е, не, убедена е, че за нея няма друг път.

Кандис имаше вид на човек с напълно източена кръв. Скулите й бяха изпъкнали, очите хлътнали и някак по-тъмни — лице на жив мъртвец. Ребус безуспешно се опита да си спомни усмивката й. Съмняваше се дали ще я види скоро отново. Тя стоеше пред тях, скръстила превързани ръце отпред като някакъв вид защитна бариера, и упорито отказваше да срещне погледа му. Познато поведение: Ребус го бе наблюдавал многократно в килиите и стаите за разпити на заподозрени. Поведение на хора, за които светът внезапно се беше превърнал в клопка без изход.

Клейвърхаус и Колхун ги чакаха във Фетс. Ребус им подаде злополучното писмо и снимката.

— Прав бях, инспекторе — заяви Колхун. — Само адреси.

— Попитай я за значението им — настоя Клейвърхаус. Бяха в същата стая. Кандис вече бе седнала на мястото си, все още със скръстени ръце, почти скрити зад кремави превръзки и розов лейкопласт. Колхун преведе въпроса, но тя се държеше така, сякаш той беше празно пространство. Взираше в се стената отпред, без да мига, люлеейки леко тяло напред-назад.

— Попитайте я отново — настоя Клейвърхаус. Но Ребус се намеси, преди Колхун да отвори уста.

— Попитайте я дали на тези адреси живеят хора, близки, хора от значение за нея.

Когато Колхун зададе въпроса, тялото й се заклати по-силно и очите й пак се напълниха със сълзи.

— Майка и баща? Братя и сестри?

Колхун преведе. Кандис се опитваше да спре треперенето на устните си.

— Може би е оставила дете там…

Колхун преведе въпроса, Кандис скочи от стола, замята се като смъртно ранено животно и тясното помещение закънтя от писъците й. Ормистън се опита да я хване, но тя го ритна. Когато се поуспокои, отпусна се в един от ъглите на стаята, свита на кълбо, закрила с ръце глава. В напрегнатата тишина се изляха уморено няколко думи.

— Тя няма да каже нищо повече — превеждаше Колхун. — Глупава е била да ви повярва. Сега иска да си тръгне. Не може да ви помогне с нищо.

Ребус и Клейвърхаус се спогледаха.

— Не можем да я задържим, Джон, щом като иска да си тръгне. Достатъчно непочтено беше да я държим толкова време без адвокат. След като иска да си отива. — Той сви рамене.

— Ти добре ли си? — засъска Ребус. — Тя е изплашена до смърт и има защо. И сега, когато измъкна от нея каквото можа, смяташ да я поднесеш на Телфорд на тепсия, така ли?

— Виж какво, не става въпрос за…

— Той ще я убие и ти го знаеш.

— Ако смята да я убива, то считай я за труп. — Клейвърхаус замълча за миг. — Телфорд не е глупак. Знае, че е достатъчно да я наплаши. Познава я отлично. И аз не се чувствам добре, но имаме ли други възможности?

— Задръж я само за няколко дни поне, после ще видим дали няма да можем да.

— Какво да можем? Искаш да я предадеш на отдела за нелегални имигранти, така ли?