Читать «Врагове по неволя» онлайн - страница 9

През втората година от следването нещата се влошиха дотам, че деканът постанови Карлсън и аз да не посещаваме лекции заедно. След това ни забраниха да се храним заедно в стола. После ни разпоредиха да не минаваме по едни и същи коридори, след това — да не влизаме едновременно в библиотеката, а накрая — и в която и да било сграда. Към средата на третата година дочух слухове, че ръководството на факултета обсъждало прехвърлянето на един от двама ни в някой друг университет — достатъчно далеч, например в Европа или Азия, където никой да не чува как си крещим.

Ние не бяхме просто различни; бяхме яростно, непримиримо, катастрофално противоположни. Дори фамилията й Карлсън не беше истинска. Можете ли да си представите? Беше си избрала този псевдоним, защото родителите й всъщност не бяха официално женени. Поне не и в традиционния смисъл на думата, пред свидетели и свещеник или местен съдия. Семейството на Катрин смяташе, че имената, организираната религия, правителствата, законите и прочие са безвъзвратно останали в историята. Родителите й бяха от движението на „децата цветя“ от шейсетте години, които никога не се върнаха в реалния свят. Дори тогава, докато следвахме право, продължаваха да живеят в една от онези нелепи селски комуни в планините на Колорадо. Името на комуната, както узнах по-късно, било Карлсън. Сега разбирате ли защо я подигравах?

Моят баща, от друга страна, беше полковник от американската армия, който бе изплющял печата с името си върху кръщелното ми свидетелство в деня, в който съм се родил, и ме накара да го запазя. Беше военен от кариерата, малко му оставаше да стане генерал, но беше принуден да се пенсионира, след като бе тежко ранен по време на виетнамската война. Как точно го раниха, е деликатна тема, но ако наистина искате да знаете, простреляха го с арбалет точно в центъра на задника. Що се отнася до политическите му убеждения, достатъчно е да кажа, че баща ми би членувал в дружеството на Джон Бърч, ако не смяташе членовете му за твърде мекушави и недисциплинирани. Освен това не беше фанатик. Този отказ от фанатизъм беше единствената либерална черта в цялото му същество.

Спиърс вече ме гледаше с любопитство, вероятно защото долната ми устна беше започнала да трепери, а очите ми щяха да изскочат от орбитите.

— Майоре, доколкото разбирам, двамата с мис Карлсън се познавате.

— Да, познаваме се — изграчих в отговор.

Тя спокойно поясни:

— Да, Мартин. Всъщност аз и този Атила тук заедно следвахме право.