Читать «Врагове по неволя» онлайн - страница 8

— Ти си адвокатът, нали? — попита.

— Адвокат съм, сър — потвърдих чинно.

— Колегата ти вече е в кабинета на генерал Спиърс.

— Колега ли?

— Точно така — рече той и погледна часовника си. — За разлика от теб тя дойде навреме.

— Тя?

— Какво чакаш още? — излая той и посочи с дългия си строг показалец към резбованата врата.

Разбрах накъде бие. Пристъпих, почуках и влязох в кабинета на генерал Мартин Спиърс, главнокомандващ на всяка военна твар на юг от 38-ия паралел.

Първото, което видях, бе гърбът на жената, застанала пред писалището на генерала. Грива от блестяща черна коса се спускаше като трептящо на вятъра знаме чак до кръста й. Беше ниска и слаба, с широки рамене. Носеше традиционната униформа на жена юрист: тъмносин костюм с панталон на тънко райе, ушит хем да подсилва, хем да тушира сексапила й. Някак си не се връзваше с дългата й коса. Така приличаше на крехка балерина, която неволно е бръкнала в чужд гардероб.

Освен това ме глождеше усещането, че ми е позната отнякъде.

Спиърс отмести пронизващия си поглед от нея и го насочи към мен. Беше слаб, наближаващ шейсетте, с оредяла сива коса, лице на кръвожаден индианец и очи, които сякаш можеха да изстрелват бронебойни снаряди.

Бързо измарширувах напред. Вдигнатите му вежди болезнено ми напомняха колко неподходящо съм облечен. Надявах се, че ако изпълня процедурата както трябва, генералът би могъл, дай боже, да не обърне внимание на този факт. Спрях пред писалището и вдъхновен от изпълнението на полковника, който охраняваше светилището на генерала, изстрелях дясната си ръка към челото си толкова устремно, че едва не го насиних.

— Майор Шон Дръмънд се явява по служба, сър!

Той кимна, после навъсено рече на жената:

— Колегата ви пристигна.

Тя бавно извърна глава и аз едва не паднах от стола. Всъщност не седях на стол, но мисля, че разбирате какво искам да кажа. Катрин Карлсън беше моя състудентка от юридическия факултет в университета в Джорджтаун преди осем години. Всъщност не просто беше в моя випуск, беше първа по успех в него. Беше най-интелигентната форма на живот, която някой беше виждал: завършила с отличие подготвителния курс в Харвард, с пълна стипендия за юридическия, главен редактор на студентския вестник на факултета и — повярвайте ми, като ви го казвам — адски неприятно същество.

Нали сте чували фразата „прехвърчат искри“? Е, тя твърде слабо намеква за онова, което се случваше всеки път, когато двамата с Катрин се озовяхме на една плюнка разстояние. Прехвърчаха такива светкавици, че дърветата около нас лумваха в пламъци. Професорите ни ненавиждаха. Останалите студенти ни ненавиждаха. По дяволите, дори чистачите ни ненавиждаха. Не мразеха лично мен. Нито пък нея. Мразеха двама ни, когато бяхме в комплект.

Целият смисъл на обучението по право е да се изучават, разнищват и обсъждат правни въпроси. Е, точно това правехме Катрин Карлсън и аз. Проблемите възникваха, когато стигнехме до обсъждането, тоест излагането на аргументите „за“ и „против“, защото двамата с нея никога, ама нито веднъж не бяхме на едно мнение. Представете си нашите спорове като философска дискусия между Великденското зайче и Атила Бич Божи, които са седнали да сравняват начина си на живот. Катрин, разбира се, беше зайчето. Аз не бях чак такъв хун, но тя злобно ме наричаше точно така, когато искаше да ме ядоса. А когато пък аз исках да го направя, я наричах Лунатичката, защото убежденията й бяха толкова радикални, че просто бяха напуснали земната повърхност.