Читать «Врагове по неволя» онлайн - страница 288

Опитах се да се надигна до седнало положение.

— Стой си така, както си, Дръмънд.

— Слушам, сър — отвърнах, което не беше остроумно или дори просто умно, но съответстваше на ситуацията.

Тримата се събраха около леглото и се вторачиха в мен. Ако си представяте, че са ме изпълнили опасения, правилно сте схванали. От едната страна бяха трима от най-могъщите фигури в Корея, а от другата — горкичкият аз с дупка в гърба, така че, ако нещата загрубееха, не можех дори да стана и да избягам.

Нямах представа какво искат, но не можех да се обзаложа, че ще е добро. Току-що бях пуснал от бутилката духа на делото „Ли Но Те“ и бях хвърлил в скутовете им една страшна дилема. Бях доказал, че синът на министъра е бил хомосексуалист въпреки хилядите предупреждения от хиляди различни хора, че това е абсолютно табу. Преглътнах няколко пъти и се вгледах в лицата им.

Най-сетне Брандуейт поглади брадичката си и рече:

— По всичко личи, че сме изправени пред невероятна ситуация.

— Да, така е — съгласи се Спиърс. — Но понякога човек съзира нова възможност в разгара на трагедията.

— Точно така — рече Брандуейт.

Това като нищо можеше да се стори на някого смешно, но аз нямах и най-малка представа за какво говорят.

— Дръмънд, този следобед разговаряхме с Белия дом и с президента на Корея — съобщи ми Брандуейт.

Кимнах, все едно разбирах за какво става дума, но преди да успея да кажа нещо, напред пристъпи министър Ли.

— Моля ви, господа. Нека аз да изясня ситуацията. Искам да остана насаме с майор Дръмънд.

Спиърс и Брандуейт кимнаха с уважение и излязоха от стаята.

— Майор Дръмънд — рече министърът, — искам да ви кажа нещо.

— Слушам, сър.

— Жена ми и аз, ние двамата… много обичахме сина си.

Наложи му се да замлъкне за миг, защото беше очевидно, че не му е лесно. Дълбоко си пое дъх няколко пъти, после каза:

— Аз не се срамувам от сина си. Вие разбирате това.

— Да, господин министър.

— Той се бореше срещу същността си. Искаше да се гордеем с него. И ние наистина се гордеехме. Винаги. Не е негова вината, че беше такъв.

— Не, сър.

— Ние, разбира се, знаехме. Знаехме, че синът ни обича мъжете. Децата не могат да скрият подобни неща от родителите си.

Това го бях подозирал. Заподозрях го в мига, в който тримата влязохме заедно в стаята на младежа. Когато министърът отвори уста и се опита да каже нещо, аз си помислих, че може би е на ръба да признае, че синът му е гей. Защо не го направи? Сигурно защото дължеше това мълчание на паметта на сина си. Корейците са доста странни в това отношение. Макар че са държавата с най-голям процент християнско население в Азия, те продължават да почитат и да обожествяват починалите си предци. Дори имат един голям национален празник, наречен Чусок, на който като обезумели се изнасят в посока към гробищата в цялата страна, за да почетат паметта на мъртвите си прадеди или прабаби, или каквото там имат.

Можех да си представя какво мъчение са преживели министърът и жена му. Предполагам, че точно заради това той от самото начало беше направил всичко възможно, за да помогне на Уайтхол да получи справедлив процес. Мисля, че още тогава беше подозирал, че Уайтхол не го е направил. Сигурно защото се е надявал, че синът му не би се обвързал с човек, който би могъл да му стори такива ужасяващи неща. Искаше ние да докажем, че Томи е невинен. Мисля, че искаше да открием истинските убийци. Сигурен бях в това — още от мига, в който излязох от техния дом.