Читать «Врагове по неволя» онлайн - страница 2

— Да, бе — отвърна той провлачено с дебел, гърлен глас. — Някои неща човек трябва да върши сам.

— Адски си прав — казах твърдо.

Той се извърна, докато изтръсквах приятеля Хумонго отривисто, по мъжки, и го прибирах в кобура, преди да вдигна ципа.

— Добре — рекох, отидох до мивката, измих си ръцете и плиснах две шепи вода на лицето, — хайде да намерим багажа ми и да се махаме оттук.

— Забравете за багажа — отвърна той, — Шофьорът трябва да го е взел.

Излязохме. Един як млад ефрейтор на име Васкес гордо стоеше пред блестящ нов автомобил „Киа“, по който изобщо не бяха пестили хрома. Накарах го да ми отвори багажника, за да хвърля едно око и да се уверя, че войнишката торба и огромното ми дипломатическо куфарче ще пътуват с мен. След това Уилсън и аз се настанихме на задната седалка.

— Ама че разкош — отбелязах и възхитено прокарах ръка по кожената тапицерия. — Мислех си, че ще ме натоварите в някой от онези раздрънкани стари джипове.

— Не и без въоръжен ескорт.

— Въоръжен ескорт?

Той ме изгледа въпросително.

— Не сте ли чели вестници?

Отвърнах:

— Чък, не виждаш ли, че съм по къси панталони и раздърпана тениска?

— Тъй вярно, сър.

— Това е официалното облекло, което носят на Бермудите. Разбираш ли, бях там допреди — погледнах часовника си… — допреди около двайсет и осем часа. И знаеш ли кое им е хубавото на Бермудите? Ще ти кажа: там няма вестници, няма телевизия и всъщност нямаш никакви други грижи, освен да се информираш на кой плаж се носят най-оскъдните бикини и в кой бар сервират по две питиета на цената на едно всеки следобед.

Той усърдно кимаше през цялото време, но накрая каза:

— Аха, само че тук нещата не са толкова розови. Направо дъх не можем да си поемем от антиамерикански демонстрации. Толкова е зле, че ни забраниха да напускаме базите. Не отварят порталите за цивилни коли с американски номера, както и за неескортирани военни автомобили.

— Затова ли сме с тази киа?

— По-малко бие на очи. А пък за да дойда да ви посрещна, трябваше разрешение на генерал-майор. Поисках хеликоптер, но, без да се обиждате, отказаха ми с довода, че не сте чак толкова важна клечка.

— Хеликоптер, а? — попитах.

Започвах да си мисля, че този капитан малко прекалява с усърдието си. Все пак бяхме в Южна Корея. Тези хора са ни съюзници, а не врагове.

Той обаче продължи съвсем искрено:

— Знам, че звучи малко налудничаво, но вижте сега, преди два дни американското посолство беше атакувано със запалителни бомби. И пребиха посланика, представете си. Наложи се да го евакуират с медицински самолет на Хаваите.

Отвърнах му с демонстративно примирителния тон на човек, който е прекарал известно време в Корея:

— Не знаеш ли, че антиамериканските демонстрации са популярен местен спорт? Сигурно си отскоро тук. Повярвай ми, Чък, ще свикнеш.

Точно три секунди по-късно вече бях готов да си взема думите назад.

Бяхме изкачили един дълъг стръмен склон и черната врата на военновъздушната база вече се виждаше само на двайсетина метра пред нас. Тогава покривът на колата изведнъж затрещя толкова силно, сякаш ни замеряха с гранати. Върху колата се посипа дъжд от камъни. Погледнах напред и видях три бутилки с коктейл „Молотов“ да летят към нас една след друга. Двете избухнаха върху пистата точно пред колата, третата се плъзна по багажника и избухна зад гърба ни. Двайсетина военни полицаи тичаха към портала и безпомощно размахваха палките си, после се огънаха и побягнаха пред огромната тълпа корейци.