Читать «Врабци по жицата» онлайн

Владимир Колев

Врабци по жицата

Колелата на влака притропват приспивно. Есенното слънце се е настанило срещу прозореца на купето и не препича, не грее, а приятно подтопля. Иска ти се да се протегнеш като котарак и да притвориш очи. Но сержант Шоко, макар и малко новобранец по стаж, е всъщност много сериозна работа. При него шест-пет няма! Преди да тръгне получи указания, които ще спазва! Желязно! Защото днешният ден е много важен. Предстои му първото конвоиране на арестант към затвора. Там, където престъпникът ще отлежи това, което си е заработил!

На Шоко много му се иска да изглежда така… тежък, сериозен. Не харесва приятния си теноров глас, иска му се да звучи дрезгаво, бавно. И малко се ядосва на себе си, като се хване, че бърбори бързо и почти с фалцет.

Кога е притворил очи?! Сепва се и поглежда към арестанта. Добре. Престъпникът стои спокойно и съзерцава есенния пейзаж през прозореца.

Преди да тръгнат, лейтенантът го предупреди. Нещо от рода — кротък е, няма да опита да те удари и обезвреди, а после да духне. Но не се лъжи. Не бърбори с него. Въобще! А пък и през ум да не ти минава да му отключваш белезниците! Лисица е. Абе, гледай си службата по устав! Ясно?!

— Момче, да ти се намира една цигара?

Ясно. Тарикатът опипва почвата. Първо две думи и една цигара, а после… Знаем ги тия…

— Не е позволено! — строго изсумтява уставният сержант.

— Запомни от мен синко! На този свят всичко е позволено… Стига да си го позволиш сам… И да не слушаш тия, които те яздят и поучават.

Ей така да говориш, че да те чуват. Шоко усеща в себе си нещо като завист и симпатия едновременно. Гласът на арестанта е приятно дрезгав и добър. Внушава доверие. Защо пък да не го почерпи с цигара…

— Имам само „Мелник“…

— Като няма друго, ще пафкаме „Мелник“… И неговите листенца под слънце са расли…

Арестантът позасуква ръце, за да може да си извади цигара. Поема с наслада първата глътка дим.

— Благодаря синко! Хайде сега, бръкни във външния ми джоб и си извади една хартийка. Знам, че не ви глезят с големи заплати. — Понеже полицаят явно се колебае, арестантът се засмива добродушно. — Аз съм чичо Тони, а ти си сержант Шакаданов. И те наричат Шоколадчо, а за по-кратко Шоко. Виждаш ли колко неща знам за теб? Ти си добро момче и един ден ще ми дойдеш на крака. Хайде сега, бръкни и вземи хартийката. Някога може и да разбереш, че хартийките не са най-важното нещо на тоя свят…

Хубави хартийки… Двайсетачки… То, кой ли не взема? — Шоко става, поглежда през стъклото на вратата, а после бързо бръква в джоба. В бързината, ама въобще не нарочно, измъква две банкноти. Поглежда пак към вратата и понечва да върне втората, но чичо Тони се изкисква:

— Късмет ти е бе, синко… Не си бягай от късмета. Да си купиш шоколадче.

Ако някой друг го беше казал, Шоко би го подсетил и то, по… подходящ начин, че освен хлапешки прякор има и здрава ръка на спортист, тренирана с години. Но чичо Тони е добряк, той не се подиграва. Да имаше всеки ден такива чешити за конвоиране… Тогава и полицейската заплата би стигала.

Сержантът се протяга и с удоволствие се оставя на ласката на слънцето. Неусетно задрямва пак. В просъница чува приятен женски глас и се унася в мечта с музика, в която мацка с фигурата на Наоми Кембъл нещо му…